Последният човек полностью

Продължих да се скитам, потиснат, разсеян от болезнени емоции — внезапно се озовах пред театър „Дръри Лейн“. Пиесата беше „Макбет“ — първият актьор на епохата беше там, за да упражни силите си да опиянява публиката до състояние на отсъстващи размисли; за такъв лек копнеех аз, затова влязох. Театърът беше поносимо запълнен. Шекспир, чиято слава се основаваше на четиривековно одобрение, не беше изгубил влиянието си дори и в този страховит период; но все пак беше Ut magus73, магьосникът, който владее сърцата ни и ръководи въображенията ни. Аз пристигнах в антракта между третото и четвъртото действие. Огледах публиката; жените бяха предимно от ниските класи, но мъжете бяха от всички рангове, дошли тук, за да забравят за известно време проточилата се окаяна обстановка, която ги очакваше в мизерните им домове. Завесата се вдигна и сцената разкри пейзажа с пещерата на вещиците. Бурността и свръхестествената машинация на Макбет обещаваха, че историята има съвсем малко сходство с настоящото ни положение. Големи усилия бяха положени, така че пейзажът да даде реалистичен облик на невъзможното. Извънредната тъмнина на сцената, чиято единствена светлина идваше от огъня под котела, се присъединяваше към някаква мъгла, която се носеше около нея, правейки неземните фигури на вещиците неясни и призрачни. Не три хилави старици бяха наведени над гърнето си, хвърляйки вътре мрачните съставки на магическото заклинание, а форми страховити, нереални и чудновати. Появата на Хеката и бурната музика, която последва, ни отведоха от този свят. Сцената придоби формата на пещера — надвисналите скали, отблясъците на огъня, мъглявите нюанси, които от време на време прекосяваха сцената, музиката в синхрон с всички подобни на вещици фантазии позволиха на въображението да се наслаждава без страх от противоречие или порицание от разума или сърцето. Появата на Макбет не разруши илюзията, тъй като той беше задвижван от същите чувства, които ни вдъхновяваха, и докато магията продължаваше, ние съчувствахме на неговите чудеса и храброст и се предадохме с цели души на влиянието на тази театрална заблуда. Усетих благоприятния резултат на това вълнение във възкресяването на онези приятни полети на въображението, които отдавна ми бяха чужди. Въздействието на тази сцена със заклинанието предаде част от своята власт на последвалата я. Забравихме, че Малком и Макдъф са обикновени човешки същества, повлияни от същите прости страсти, които горят в нашите собствени гърди. Постепенно обаче ние бяхме привлечени към истинското значение на пиесата. Тръпки, като бързия приток на токов удар, преминаха през залата, когато Рос възкликна в отговор на „Все тъй ли е Шотландия?“:

Всяка дума порази сетивата като отминаващия звън на нашия живот; не смеехме да погледнем един към друг, но насочихме погледа си към сцената, сякаш очите ни можеха да попаднат невредими единствено върху нея. Човекът, който играеше ролята на Рос, изведнъж усети опасната земя, по която стъпва. Той беше посредствен актьор, но истината го правеше отличен; когато продължи да разказва на Макдъф за клането на семейството му, той се боеше да говори, треперейки от страх, че публиката ще избухне в скръб, а не неговият другар актьор. Всяка дума беше проточена с мъка; силна болка се изписа на лицето му; очите му ту се вдигаха нагоре във внезапен ужас, ту се втренчваха от страх в земята. Тази проява на тревога засили нашата, ние се задъхахме с него, всеки врат беше изпънат, всяко лице беше изменено наред с промените у актьора — накрая Макдъф, който, следвайки своята роля, не беше забелязал дълбоко развилото се съчувствие из залата, извика с добре изиграна страст:

Пристъп на неукротима скръб разкъса всяко сърце, изблик на отчаяние отекна от всяка устна — бях влязъл във всеобщото чувство — бях погълнат от ужасите на Рос — повторих вика на Макдъф и след това се втурнах навън, отвъд тези адски мъчения, за да намеря покой във волния вятър и тихата улица.