Един такъв случай попадна веднага в обсега на нашето внимание, когато едно благородно момиче в ранна младост бе отдало сърцето си на момък от по-скромно потекло. Той бил неин съученик и приятел на брат ѝ и обикновено прекарвал част от празниците в имението на херцога, нейния баща. Те играели заедно като деца, споделяли своите малки тайни, били си взаимна подкрепа и утеха в трудности и скръб. Любовта се прокрадвала безмълвно, кротко в началото, докато накрая всеки почувствал живота си обвързан за другия и в същото време знаел, че трябва да се разделят. Извънредната им младост и непорочността на тяхната привързаност ги накарали да се поддадат с малко съпротива на тиранията на обстоятелствата. Бащата на красивата Жулиета ги разделил; но щом младият любим обещал да отсъства само докато се докаже достоен за нея, тя се заклела да запази девственото си сърце, неговото съкровище, докато той се върне, за да го поиска и притежава.
Дойде чумата, заплашвайки да унищожи едновременно намеренията на амбициозните и надеждите на любящите. Дълго херцогът осмивал идеята, че съществува опасност, докато преследвал плановете си за предпазливо уединение; и те доскоро били успешни, понеже чак през това второ лято унищожителят надвил с един удар предпазливостта, сигурността и живота му. Горката Жулиета видяла как, един по един, баща, майка, братя и сестри се разболяват и умрат. Повечето от слугите избягали при първите прояви на болестта, онези, които останали, били заразени смъртоносно; нито един съсед или селянин не се осмелявал да прекоси пределите на заразата. По някаква необикновена случайност единствено Жулиета се измъкнала и до последно се грижила за своите роднини и изглаждала възглавницата на смъртта. Накрая настъпил моментът, когато последният удар бил нанесен върху последния жив от рода: оцелялата девойка седяла сама насред мъртвите. Наблизо нямало живо същество, което да я утеши или измъкне от тази отвратителна компания. С отслабващата жега в септемврийската нощ, вихрушка от буря, гръмотевица и градушка трополяла около къщата и с призрачна мелодия възпявала панихидата на нейното семейство. Жулиета седнала на земята, погълната от безмълвно отчаяние, когато през поривистия вятър и ромолящия дъжд ѝ се сторило, че чува някой да извиква името ѝ. Чий могъл да бъде този познат глас? Нито един от роднините ѝ, тъй като те лежаха, зяпнали я с безизразни очи. Отново името ѝ било изречено и тя потръпнала, питайки се дали полудява, или умира, че чува гласовете на покойните. Втора мисъл преминала, бърза като стрела, в съзнанието ѝ; тя се втурнала към прозореца и една светкавица осветила очакваното видение, нейния любим в храстите отдолу; радостта ѝ дала сили да слезе по стълбите и да отвори вратата, след това тя припаднала в ръцете му.
Хиляда пъти се упреквала, като за престъпление, че се съживява за щастие с него. Естественото привличане на човешкия ум към живота и радостта кипяло с пълна сила в младото ѝ сърце; тя стремително се предала на очарованието: оженили се; и в техните сияещи черти аз видях за последен път въплътения дух на любовта, на възторженото чувство, което някога беше живецът на света.
Завиждах им, но чувствах колко невъзможно е да усетя същите емоции сега, когато годините бяха размножили връзките ми в света. Преди всичко, разтревожената майка, моята любима и повяхнала Идрис, изискваше най-искрените ми грижи; не можех да упрекна безпокойството, което нито за миг не заспиваше в нейното сърце, но се стараех да отвлека вниманието ѝ от твърде задълбочени наблюдения върху истинските обстоятелства, върху близките и по-близките набези на болестта, нещастието и смъртта, от обезумелия поглед на нашите слуги, когато до нас достигаха вести за още и още смъртни случаи, понеже до последно се случваше нещо ново, което сякаш надхвърляше по ужас всичко, което беше минало преди. Нещастните същества пропълзяваха, за да умрат под нашия помагащ покрив; обитателите на замъка намаляваха ежедневно, докато оцелелите се струпваха в страх и както в лодка, поразена от глад, забавление за дивите, безкрайни вълни, всеки гледаше в лицето на другия, гадаейки на кого ще се падне смъртният жребий. Всичко това аз се опитвах да забуля, така че то да не прави впечатление на моята Идрис; все пак, както казах, куражът ми надделя дори над отчаянието: може да бъда покорен, но не бих се предал.