Един девети септември изглеждаше посветен на всяко бедствие, на всяко мъчително произшествие. В началото на деня чух за пристигането в замъка на възрастната баба на една от нашите слуги. Тази старица беше достигнала своята стотна година; кожата ѝ беше сбръчкана, тялото ѝ беше прегърбено и потънало в изключителна грохналост; но година след година тя продължаваше да съществува, надживявайки много по-млади и по-силни от нея, и започнала да се чувства сякаш ще живее завинаги. Чумата дошла и обитателите на нейното село измрели. Вкопчена с подло старческо чувство в остатъка от прекарания ѝ живот, като чула, че морът навлязъл в нейната местност, тя залостила вратата си и затворила прозорците си, отказвайки да общува с когото и да било. Скитала се навън през нощта, за да се сдобие с храна, и се връщала у дома, доволна, че не е срещнала никого, че е в безопасност от чумата. Когато земята опустяла още повече, нейните трудности в набавянето на препитание нараснали; отначало синът ѝ, който живеел наблизо, ѝ угаждал, оставяйки храна по пътя ѝ: накрая и той умрял. Но макар и заплашена от глад, страхът ѝ от чумата вземал връх и най-голямата ѝ грижа била да избягва събратята си. Тя ставала по-слаба всеки ден и всеки ден трябвало да върви все по-надалеч. Предната вечер била достигнала Дачет и скитайки се наоколо, открила отворена и опустяла хлебопекарна. Натоварена с плячка, тя побързала да се върне и се загубила по пътя. Нощта била безветрена, гореща и облачна; товарът ѝ станал твърде тежък за нея и един по един, тя изхвърлила самуните си, все още опитвайки да се справи, макар че куцането ѝ се превърнало в недъг, а най-сетне слабостта ѝ — в неспособност да се движи.
Старицата легнала сред високите житни растения и заспала. Дълбоко посред нощ била събудена от шумолене близо до нея; тя щяла да подскочи, но скованите ѝ стави отказали да се подчинят на нейната воля. Последвал нисък стон в близост до ухото ѝ и шумоленето се засилило; тя чула задушен глас да хъхри „Вода, вода!“ няколко пъти, след това отново се надигнала въздишка от сърцето на страдащия. Старицата изтръпнала, най-накрая смогнала да седне изправена, но зъбите ѝ тракали и коленете ѝ се удряли едно в друго — близо, съвсем близо, лежала полугола фигура, едва доловима в мрака, и викът за вода и сподавеният стон отново били произнесени. Движенията на старицата накрая привлекли вниманието на неизвестния ѝ придружител; ръката ѝ била грабната с болезнено насилие, от което хватката била почувствана като желязо, а пръстите — като острите зъби на капан. „Най-после дойде!“ — били изречените думи, но този напън бил последното усилие на умиращия: ставите се отпуснали, фигурата се проснала на земята, един слаб стон, отбелязал мига на смъртта. Дошла сутринта и старицата видяла трупа, белязан с фаталната болест, близо до нея; китката ѝ била посиняла от хватката, разхлабена от смъртта. Тя се почувствала поразена от чумата; възрастната ѝ снага не можела да я понесе с достатъчна скорост; и тогава, вярвайки, че е заразена, тя вече не се бояла от компанията на други хора, но бързо, доколкото могла, дошла при внучката си в замъка Уиндзор, за да ридае и да умре тук. Гледката беше ужасна; въпреки това тя се бе вкопчила в живота и оплакваше злополуката си с викове и отвратителни стенания; докато бързото напредване на болестта показа онова, което се оказа факт — нямаше да оцелее още дълго.
Докато разпореждах да бъдат положени необходимите грижи за нея, Клара влезе; тя беше бледа и трепереше, и когато разтревожено я попитах каква е причината за нейната възбуда, се хвърли в ръцете ми с плач и възкликна:
— Чичо, най-скъпи чичо, не ме мрази завинаги! Трябва да ти кажа, защото трябва да знаеш, че Евелин, горкият, малък Евелин… — И млъкна, задавена от ридания.
Страхът от едно тъй мощно бедствие като загубата на нашето обожавано дете с хладен ужас спря потока на кръвта ми; но споменът за майка му възстанови присъствието на ума ми. Отидох до легълцето на моя галеник; той беше потиснат от треска, но аз вярвах, наивно и уплашено вярвах, че няма симптоми на чума.
Той нямаше и три години и болестта му изглеждаше като един от онези пристъпи, присъщи на ранната детска възраст. Наблюдавах го дълго — натежалите му, полузатворени клепачи, горящите му бузи и неспокойното извиване на пръстчетата му — треската беше жестока, вцепенеността пълна — достатъчна, за да пробуди тревога и без по-големия страх от чумата. Идрис не биваше да го вижда в това състояние. Клара, макар и само на дванадесет години, заради своята изключителна чувствителност беше тъй предпазлива и внимателна, че се чувствах сигурен да ѝ поверя отговорността да се грижи за него и моята задача беше да попреча на Идрис да забележи тяхното отсъствие. Дадох му подходящите лекарства и оставих сладката си племенница да бди над него и да ме уведоми за всяка промяна, която забележи.