След това отидох при Идрис, измисляйки по пътя правдоподобни оправдания да остана цял ден в замъка и стремейки се да прогоня тревожните следи от челото ми. За щастие, тя не беше сама. Заварих астронома Меривал при нея. Той беше твърде далекоглед в убежденията си относно човечеството, за да обръща внимание на денонощните жертви, и живееше в разгара на заразата, без да съзнава съществуването ѝ. Този беден човек, учен като Лаплас, наивен и непредвиждащ като дете, често е бил на ръба да умре от глад заедно с бледата му съпруга и многобройните им потомци, докато той нито чувствал глад, нито изпитвал страдание. Астрономическите му теории го поглъщаха; изчисленията бяха надраскани с въглища по голите стени на таванската му стая: мъчно изкараната гвинея или някоя част от облекло без угризения биваха заменени срещу книга; той нито чуваше децата си да плачат, нито забелязваше измършавялата фигура на спътницата си, и за него жестокостта на бедствията беше проста като настъпването на облачна нощ, а той би се лишил от дясната си ръка, за да наблюдава небесно явление. Съпругата му бе едно от онези чудни същества, които могат да бъдат открити само сред жените, чийто чувства не могат да бъдат отслабени от нещастието. Умът ѝ бе разделян между безгранично възхищение към съпруга ѝ и нежно безпокойство за децата ѝ — тя се грижеше за него, работеше за тях и никога не се оплакваше, макар че грижите превръщаха живота ѝ в един проточен, мрачен сън.
Меривал се бе представил на Ейдриън, отправяйки молба да наблюдава няколко планетарни движения от телескопа му. Неговата бедност беше лесно видима и облекчена. Често ни благодареше за книгите, които му заемахме, и за използването на нашите инструменти, но никога не говореше за изменения му дом или промяната на обстоятелствата му. Съпругата му ни беше уверила, че той не забелязва никаква разлика освен в отсъствието на децата от кабинета му, и за нейна безкрайна изненада той се оплакал от тази непривична тишина.
Той бе дошъл сега, за да ни обяви завършването на своето есе „Перицикличните движения на земната ос и движението на равноденствените точки“. Ако един древен римлянин от периода на Републиката беше възкръснал и беше заговорил за предстоящите избори на някой увенчан с лавров венец консул или за последната битка с Митридат, то неговите идеи не биха били по-чужди за нашите времена от беседите на Меривал. Човек, вече загубил апетита си за съчувствие, обличаше мислите си във видими знамения, нито пък имаше останали читатели: докато всеки, захвърлил меча си настрана и останал да се защитава единствено с щита, очакваше чумата, Меривал говореше за състоянието на човечеството след шест хиляди години. Той можеше със същия интерес от наша страна да направи коментар, описващ неизвестните и невъобразими редици от същества, които тогава ще обитават освободения дом на човечеството. Не ни даваше сърце да разбием илюзиите на бедния старец и в момента, в който влязох, той четеше части от книгата си на Идрис, питайки какъв отговор може бъде даден на това или онова място.
Идрис не можеше да скрие усмивката си, докато слушаше; тя вече беше разбрала от него, че семейството му е живо и здраво; макар и неспособна да забрави пропастта на времето, върху която стоеше, аз все пак можех да забележа, че тя за миг се забавляваше с противоположностите между ограничения поглед, който ние тъй дълго бяхме насочили върху човешкия живот, и необятния размер на крачките, с които Меривал встъпваше в наближаващата вечност. Радвах се да я видя усмихната, защото това ме увери в пълното ѝ неведение за опасността на нейното дете: но потръпнах при мисълта какъв обрат щеше да настъпи, щом истината излезе наяве. Докато Меривал говореше, Клара тихо отвори една врата зад Идрис и ме повика да дойда с жест и поглед, изпълнени със скръб. Едно огледало издаде знака на Идрис — тя се стресна. Да заподозре злото, да усети, че щом Алфред е с нас, опасността трябва да грози най-малкия ѝ галеник, да прелети през дългите зали в апартамента му, ѝ отне само няколко мига. Там тя видя нейния Евелин да лежи, поразен от треска и неподвижност. Последвах я и се опитах да ѝ вдъхна повече надежда, отколкото аз самия можех да тая; но тя поклати глава печално. Мъката я лиши от присъствието на ума; тя предаде на мен и Клара ролите на лекар и медицинска сестра; седна до леглото, държейки една изгаряща ръчичка, и с оцъклени очи, приковани в рожбата ѝ, прекара дългия ден в постоянна агония. Не чумата беше навестила нашето момченце тъй жестоко, но Идрис не можеше да изслуша моите уверения; страхът я лиши от преценка и размисъл; всеки малък гърч по чертите на детето ѝ разтърсваше нейното тяло — ако то мръднеше, тя се страхуваше от мигновената криза; ако останеше неподвижно, тя виждаше смъртта в неговата вцепененост и над главата ѝ се надигаше мрачен облак.