На мен тази постъпка ми се стори (ако толкова лек израз може да бъде допуснат) изключително причудлива. Сега, когато човешката раса наистина беше загубила всички отличия на ранга, тази гордост беше двойно по-нелепа; сега, когато чувствахме роднинска, братска връзка с всеки, които носеше белега на човечеството, тези гневни спомени от отдавна отминали времена бяха повече от глупави. Идрис беше твърде погълната от собствените си ужасни страхове, за да бъде ядосана, още по-малко наскърбена; понеже тя смяташе, че безчувственост е източникът на тази продължителна злоба. Това не беше съвсем вярно: но надделяващото своеволие приемаше оръдията и маската на коравосърдечието и надменната дама не понасяше да разкрива какъвто и да е било знак за трудностите, която претърпяваше; роб на гордостта, тя си представяше, че жертва щастието си в името на някакъв неотменим принцип.
Измамно беше всичко това — фалшиво беше всичко освен чувствата на нашата природа и връзката на обичта с удоволствието или болката. Имаше само едно добро и едно зло в света — животът и смъртта. Помпозността на ранга, присвояването на власт, притежанията на богатството изчезваха като сутрешна мъгла. Един жив просяк бе станал по-ценен от цялата национална аристокрация от мъртви лордове. Проклет да е денят! Беше по-ценен от мъртви герои, патриоти или гениални мъже. Голямо падение имаше в това, защото дори пороците и добродетелите бяха загубили своите качества: животът — продължението на нашето животинско устройство — беше Алфата и Омегата на желанията, молитвите, смазаната амбиция на човешкия род.
Когато дойде октомври, половин Англия беше опустяла и ветровете на равноденствие пометоха земята, охлаждайки страстите на болния сезон. Лятото, което беше необичайно горещо, се проточи до началото на този месец, когато на осемнадесети настъпи внезапна промяна от лятна горещина към зимен студ. Тогава чумата се поспря в своя раздаващ смърт устрем. Едва дишайки, не смеейки да изречем надеждите си, ала изпълнени догоре с големи очаквания, ние стояхме, както корабокрушенец седи на пуста скала, обградена от океана, гледайки далечен кораб, въобразявайки си, че той ту се приближава, ту отново изчезва от полезрението. Това обещание за подновяване на живота превърна грубия човешки нрав в разтапяща се нежност, а в противовес изпълни благите характери със сурови и неестествени чувства. Когато изглеждаше, че е отредено всички да умрат, ние бяхме безразсъдни как и кога това ще се случи — сега, когато мощта на болестта беше утихнала и тя сякаш беше склонна да пощади някои от нас, всеки беше нетърпелив да бъде сред избраниците и се вкопчваше в живота с подла упоритост. Все по-често хората изоставяха ближните си; дори и убийства, поболяващи от ужас слушателя, се случваха там, където страхът от зараза бе въоръжил един срещу друг най-близките по кръв. Но тези по-малки и отделни трагедии бяха на път да отстъпят на едно по-жестоко явление и докато ни беше обещан покой от заразните влияния, се надигна друга буря, породена от човешките страсти и подхранвана от най-яростните му пориви, злокобна и невиждана досега.