Обаче това не беше вярно за Идрис. Тя не се оплакваше, но самото ядро на страха се бе закоренило в сърцето ѝ. Беше станала слаба и бледа, очите ѝ се изпълваха с неволни сълзи, гласът ѝ беше грохнал и тих. Тя се опита да забули промяната, която знаеше, че брат ѝ ще забележи у нея, но усилията ѝ бяха несполучливи; и когато бе сама с него, в изблик на неудържима скръб, тя даде израз на своите опасения и скръб. Идрис описа с ярки думи непрестанната тревога, която с постоянно подновяващ се глад разяжда душата ѝ; тя сравни това оглозгващо, неспокойно очакване за зло с лешояда, хранил се със сърцето на Прометей; под влиянието на това вечно вълнение и на безкрайните борби, които тя понасяше, за да се бори с него и да го прикрива, тя каза, че се чувства сякаш всички колела и пружини на плътската машина работели с двойна скорост и бързо се похабявали. Сънят не бе сън, тъй като нейните будни мисли, обуздани от някакви останки от разума ѝ и от гледката на децата ѝ, щастливи и в добро здраве, след това се превръщаха в безумни сънища, всичките ѝ страхове ставаха действителност, всички нейни опасения получаваха своето ужасяващо изпълнение. В това състояние нямаше никаква надежда, никакво облекчение, освен ако гробът не получи бързо своята предопределена плячка и на нея ѝ бъде позволено да умре, преди да изживее хиляди пъти смъртта при загубата на онези, които тя обича. Страхувайки се да ми причини болка, Идрис прикриваше, доколкото можеше, обхвата на страданието си, но срещайки се тъй с брат си след дълго отсъствие, тя не можа да възпре изблика на неволята и с цялата ослепителност на въображението, с което нещастието винаги е наситено, изля сърдечните си емоции пред нейния любим и съчувстващ Ейдриън.
Настоящото ѝ посещение в Лондон послужи за усилване на състоянието ѝ на безпокойство, разкривайки в най-крайна степен разрухата, причинена от чумата. Лондон едва бе запазил облика на обитаван град; трева никнеше бурно по улиците, площадите бяха обрасли с плевели, къщите бяха заключени, а пък най-натоварените райони на града сега се отличаваха с тишина и самота. И все пак насред пустошта Ейдриън беше опазил реда и всеки продължаваше да живее според закона и обичаите — по този начин човешките учреждения надживяха божествените и макар законът за населението да бе отменен, собствеността продължаваше да бъде свещена. Това беше меланхолична мисъл и въпреки спада в извършваното зло, тя пробождаше сърцето като ужасна подигравка. Всяка мисъл за забавления, за театри и празници се беше изпарила.
— Следващото лято — каза Ейдриън, когато се разделяхме при завръщането ни в Уиндзор — ще реши съдбата на човешката раса. Дотогава аз не ще прекратя усилията си; но ако чумата се съживи следващата година, всякаква борба с нея трябва да бъде прекратена и единствената ни задача да бъде изборът на гроб.