Нашият малък град Уиндзор, в който оцелелите от съседните графства бяха основно събрани, имаше меланхоличен облик. Улиците му бяха затрупани със сняг — неколцината пътници изглеждаха парализирани и замръзнали от жестокото изпитание на зимата. Да избягаме от тези злини беше целта и обхватът на всички наши усилия. Семейства, допреди посветени на величие и изискани занимания, заможни, разцъфнали и млади, в намален състав и изпълнени с тревога сърца, се струпваха над огъня, станали себелюбиви и унижени от страдания. Без помощта на слугите беше нужно да извършваме всички домакински задължения сами; ръце, непривикнали на такъв труд, трябваше да месят хляба, а при липса на брашно държавниците или парфюмираните придворни трябваше да се заемат с месарската длъжност. Бедните и богатите вече бяха равни или по-скоро бедните бяха по-висши, тъй като те се захващаха с тези задачи с пъргавина и познания; докато невежеството, неспособността и навиците на безделието правеха тези занимания уморителни за разкошните, оскърбителни за гордите, отвратителни за всички, чиито умове, насочени към интелектуалното усъвършенстване, вярваха, че е тяхна най-ценна привилегия да бъдат освободени от грижите по обикновените животински нужди.
Но при всяка промяна добротата и любовта могат да намерят поле за труд и изява. Сред някои от тези промени се зародиха отдаденост и саможертва, едновременно елегантни и героични. Това беше гледка, на която привържениците на човешката раса се наслаждаваха; те виждаха, както в древни времена, патриархалните маниери, в които многообразието на роднинството и приятелството изпълняваше своите добросъвестни и сърдечни длъжности. Младежи, благородници на земята, в името на майка или сестра, с приветливо веселие влизаха в ролята на слуги. Те ходеха до реката, за да разбият леда и да донесат вода: те се събираха на походи за храна или с брадва в ръка поваляха дървета за топливо. Жените ги посрещаха при връщането им с простия и нежен прием, познат преди само на нисшите колиби — чисто огнище и ярък огън; вечеря, приготвена от любими ръце; благодарност за осигуряването на храна за утрешния ден: това бяха необикновени удоволствия за англичаните от благороден произход, ала сега бяха техният единствен, мъчно спечелен и скъпоценен разкош.
Никой не беше по-виден с това изящно подчинение на обстоятелствата, благородно смирение и находчиво въображение, разкрасяващо подобни дела с романтични оттенъци, от нашата Клара. Тя видя моето униние и мъчителната тревога на Идрис. Нейното непрестанно старание беше да ни освободи от труда и да разпръсне лекота и дори елегантност в нашия променен начин на живот. Все още имахме някои слуги, пощадени от болестта и горещо привързани към нас. Но Клара ревнуваше от помощта им; тя искаше да бъде единствената прислужница на Идрис, единственият изпълнител на нуждите на малките ѝ братовчеди; нищо не ѝ носеше тъй голямо удоволствие, колкото, като я наемахме по този начин; тя надхвърляше нашите желания, искрена, усърдна и неуморна.
Моята задача беше всеки ден да посещавам различните семейства, събрани в нашия град, и когато времето позволяваше, се радвах да удължа пътуването си и да размишлявам в усамотение върху всеки променлив облик на нашата съдба, опитвайки се да открия уроци за бъдещето от опита на миналото. Нетърпението, с което, докато бях сред обществото, злините, които измъчваха моя вид, ме повеждаха, биваше олекотено от самотата, когато личното страдание се сливаше в общото бедствие, и странно е да призная, ала беше по-малко болезнено да размишлявам. Често по този начин, мъчно прокарвайки си път през тесния, затрупан от сняг град, прекосявах моста и отивах в Итън. Нямаше младежка сбирка от храбри и сърдечни момчета, която да се тълпи пред портата на колежа; тъжна тишина изпълваше някога оживената класна стая и шумната преди площадка. Продължавах пътуването си до Солт Хил, от всяка страна възпрепятстван от снега. Това ли бяха плодородните полета, които обичах — това ли бяха редуващите се нежни възвишения и обработени долини, някога покрити с развяващи се житни растения, разнообразени от величествени дървета, напоени от лъкатушещата Темза? Един бял пласт ги покриваше, докато горчивите спомени ми нашепваха, че студени колкото облечената в зима земя бяха и сърцата на жителите. Срещнах табуни коне, стада говеда и овце, скитащи се на воля; тук събарящи купа сено и приютяващи се в сърцевината ѝ от студа, което им предоставяше подслон и храна — там завземащи някоя пуста колиба.