Не бива да забравям една злополука, случила се при това посещение в Лондон. Посещенията на Меривал в Уиндзор, допреди чести, внезапно бяха секнали. По това време, когато само косъм разделяше живите от мъртвите, се опасявах, че нашият приятел е станал жертва на всеобхватното зло. По този повод отидох, боейки се от най-лошото, до дома му, за да видя дали бих могъл да съдействам на онези от семейството му, които може би са оцелели. Къщата беше изоставена и беше една от онези, които бяха предназначени за нахлулите непознати, настанени в Лондон. Видях неговите астрономически инструменти, използвани по странен начин, глобусите му обезобразени, документите му, покрити с неясни изчисления — унищожени. Съседите не можаха да ми кажат много, докато не се натъкнах на една бедна жена, която беше влязла в ролята на болногледачка в тези опасни времена. Тя ме осведоми, че цялото семейство е мъртво с изключение на самия Меривал, който бил полудял — полудял го нарече тя, но след като я разпитах повече, ми се стори, че той просто е обладан от бълнуванията на прекомерната скръб. Този стар мъж, олюляващ се по ръба на гроба и разширяващ кръгозора си чрез милионите пресметнати години; този мечтател, който не беше забелязвал глада в измъчените лица на съпругата и децата си или чумата в ужасяващите гледки и звуци, които го заобикаляха; този астроном, видимо мъртъв на земята и жив единствено в движението на сферите, обичаше семейството си с незабележима, но дълбока обич. През дългите години те бяха станали част от него; липсата му на светски знания, отсъствието на ума му и наивността му го бяха направили напълно зависим от тях. Едва когато един от семейството му умрял, той усетил опасността, надвиснал над тях; един по един те били отнесени от чумата и съпругата му, неговият другар и подкрепа, по-нужна му от собствените му крайници и тяло, която едва била научила урока за самосъхранение, добрата спътница, чийто глас винаги му донасял покой, бе затворила очи завинаги. Старецът усетил как системата на вселенската същност, която тъй дълго беше изучавали обожавал, се изплъзва изпод него; застанал сред мъртвите и надигнал глас, кълнейки. Нищо чудно, че придружителката е взела опустошителните проклятия на поразения от скръб старец за безумие.
Бях започнал търсенето си късно през деня, в един ноемврийски ден, който приключваше бързо с потракващ дъжд и меланхоличен вятър. Когато обръщах гръб на вратата, съзрях Меривал, или по-скоро сянката на Меривал, отслабнала и обезумяла, да минава покрай мен и да сяда на стъпалата пред дома му. Полъхът разпръсна сивите кичури по слепоочията му, дъждът напои незащитената му глава, той седеше, криейки своето лице в повехналите си ръце. Стиснах рамото му, за да привлека вниманието му, но той не промени позицията си.
— Меривал — рекох, — отдавна не сме те виждали; трябва да се върнеш с мен в Уиндзор — лейди Идрис желае да те види; не можеш да откажеш на нейната молба — ела у дома с мен.
Той отвърна глухо:
— Защо заблуждавате този безпомощен старец, защо говорите лицемерно на някой, наполовина полудял? Уиндзор не е моят дом; аз съм открил моя истински дом — домът, който Създателят е подготвил за мен.
Неговият глас, изпълнен с озлобено презрение, ме разтрепери.
— Не ме изкушавайте да говоря — продължи той, — думите ми биха ви уплашили; във вселена на страхливци аз се осмелявам да мисля — насред църковните гробници, насред жертвите на неговата безмилостна тирания аз се осмелявам да укоря върховното зло. Как може да ме накаже той? Нека да оголи ръката си и да ме прониже с мълния, това също е едно от неговите качества — и старецът се засмя.
Той се надигна и аз го последвах в дъжда до един църковен двор наблизо — Меривал се хвърли върху мократа земя.
— Ето ги — извика, — красиви създания — дишащи, говорещи, обичащи същества. Онази, които денем и нощем се грижеше за износения от годините любим на нейната младостта; онези, частици от плътта ми, моите деца — ето ги: повикайте ги, изкрещите техните имена в нощта; те няма да отговорят!
Той се вкопчи в малките купчини пръст, които отбелязваха гробовете.
— Искам само едно нещо; не се страхувам от неговия ад, защото го живея тук; не желая неговия рай, но нека умра и бъда положен до тях; нека, когато легна мъртъв, да усетя как плътта ми се разлага, примесена с техните. Обещайте ми — и той мъчително се изправи и сграбчи ръката ми, — обещайте да ме погребете с тях.
— Бог ми е свидетел, заклевам се в себе си и близките ми, обещавам — отговорих аз — при едно условие: върнете се с мен в Уиндзор.
— В Уиндзор! — проплака с писък той. — Никога! От това място аз никога не ще си тръгна. Моите кости, моята плът, аз самият вече са погребан тук и това, което виждате от мен, е развалена пръст като тях. Ще лежа тук и ще се придържам за това място, докато дъждът, градушката, мълнията и бурята, съсипващи ме, не ме превърнат в една материя с тези отдолу.