Веднъж, в един мразовит ден, тласкан от неспокойни, неудовлетворителни размисли, аз потърсих едно любимо кътче, малка гора недалеч от Солт Хил. От една страна бълбукаше извор над камъчета, а от другата имаше насаждение от няколко бряста и бука, които едва заслужаваха и все пак продължаваха да носят названието гора. Това място имаше за мен особена прелест. Беше любим кът на Ейдриън; беше уединено и той често казваше, че в юношеството си е прекарвал най-щастливите си часове тук; когато бягал от величествения затвор на майка си, той седял върху грубо изсечените стъпала, водещи към извора, ту четейки любима книга, ту размишлявайки с мъдрост, неприсъща на годините му, върху все още разплетените конци на морала или метафизиката. Мрачно предчувствие ме наведе на мисълта, че никога повече нямаше да видя това място, затова с дълбоко старание наблюдавах всяко дърво, всяка извивка на поточето и неравност на почвата, така че по-добре да мога да си ги припомня в отсъствието ми. Една червеношийка падна от заснежените клони на дърветата върху замръзналия ручей; задъханите ѝ гърди и полузатворени очи разкриха, че умира; един ястреб се появи във въздуха; внезапен страх обзе малкото същество, то напрегна последните си сили, хвърляйки се по гръб, вдигайки ноктите си в безсилна защита срещу мощния враг. Взех го и го поставих в пазвата си. Нахраних го с няколко трохи от курабия; постепенно се съживи; неговото топло, трептящо сърце биеше до мен; не мога да обясня защо описвам подробно това маловажно събитие, но гледката все още е пред очите ми — покритите със сняг полета, надничащи през посребрените стъбла на буковете; потокът, в щастливите дни жив и с искрящи води, а сега задушен от лед; голите дървета, чудно облечени в скреж; фигурите на летните листа, изобразени от замръзналата ръка на зимата върху твърдата земя; мрачното небе; печалният студ и непрекъснатата тишина, — докато, прегърнато в пазвата ми, пернатото ми кърмаче лежеше топло и невредимо, изразявайки задоволството си с леко чуруликане; болезнени спомени се спуснаха, разбърквайки ума ми в дива суматоха: цялата Земя бе студена и приличаща на смърт като снежните полета, поразен от нещастие бе животът на обитателите ѝ — защо да се съпротивлявам на водопада на унищожението, който ни помиташе? Защо да впрягам нервите си и да подновявам изтощените си сили? Защо? Освен че моята непоколебима смелост и бодри усилия биха могли да защитят любимата ми половинка, която избрах през пролетта на моя живот; макар и туптенето на сърцето ми да е наситено с болка, макар и надеждите ми за бъдещето да са замръзнали, докато твоята скъпа глава, моя най-нежна любов, намира покой върху това сърце и докато извличаш от неговата насърчаваща грижа успокоение и надежда, борбата ми няма да спре — няма да се нарека напълно победен.
В един хубав февруарски ден, когато слънцето си бе възвърнало част от своята мека власт, се разхождах в гората със семейството си. Беше един от онези прекрасни зимни дни, които отстояват способността на природата да дарява красота на пустошта. Голите дървета разстилаха влакнести клони насред чистото небе; техните заплетени и проницаеми мотиви приличаха на фини водорасли; елени преобръщаха снега в търсене на скритата трева; снегът бе още по-ослепителен на слънчевите лъчи и стъблата на дърветата бяха по-забележими от загубата на превъзхождаща зеленина, събрана наоколо като колоните на просторен храм; беше невъзможно да не изпитваш наслада при тази гледка. Нашите деца, освободени от зимния затвор, подскачаха пред нас; преследваха елените или разбуждаха фазаните и яребиците от техните скривалища. Идрис се бе облегнала на рамото ми; тъгата ѝ отстъпваше на настоящето чувство на удоволствие. Срещнахме други семейства на Дългата разходка82, наслаждавайки се като нас на завръщането на жизнерадостния сезон. Внезапно сякаш се събудих; захвърлих полепналата леност от изминалите месеци; земята придоби нов облик и моят поглед към бъдещето внезапно се проясни. Извиках:
— Сега разбрах тайната!
— Коя тайна?
В отговор на този въпрос, аз описах нашия мрачен зимен живот, нашите мизерни грижи, нашия робски труд:
— Тази северна страна — казах — не е място за отслабналата ни раса. Когато човечеството е било малко, не се е борило тук с мощните стихии на природата и е имало възможност да покрие земното кълбо с потомство. Трябва да издирим някоя естествена райска градина на Земята, където нашите прости нужди лесно да бъдат удовлетворени и насладата от чудесния климат да се отплати за обществените удоволствия, които сме загубили. Ако оцелеем през настъпващото лято, няма да прекарам следващата зима в Англия; нито аз, нито никой от нас.