Говорих без особена предпазливост и самото заключение на това, което казах, доведе със себе си и други мисли. Дали някой от нас щеше да преживее настъпващото лято? Видях, че челото на Идрис се смрачи; отново почувствах, че сме приковани към колесницата на съдбата, над чиито коне нямахме контрол. Не можехме вече да кажем: „Това ще направим, а това ще оставим несторено“. Помощна сила от човешката беше наблизо, за да разруши нашите планове или да постигне това, което ние избягвахме. Беше лудост да предвиждаме друга зима. Тази беше последната ни. Настъпващото лято беше самият край на нашето полезрение; и когато пристигнем там, вместо продължение на дългия път, се разтваряше една бездна, в която ние насилствено бивахме хвърлени. Последната благодат на човечеството беше изтръгната от нас; вече не можехме да се надяваме. Може ли обезумелият, докато дрънка веригите си, да се надява? Може ли да се надява нещастникът, отнесен до ешафода, където, щом положи глава на пъна, различава двойната сянка на себе си и палача, чиято вдигната ръка държи брадвата? Може ли да се надява корабокруширалият моряк, изтощен от плуване, който чува зад себе си плискащите води, разделени от акула, която го преследва през океана? Такива надежди като техните можехме и ние да таим!
Една стара легенда ни разказва, че този нежен дух изскочил от кутията на Пандора, инак препълнена със злини; но те били невидими и нищожни, докато всички се възхищавали на вдъхващата живот красота на младата Надежда; сърцето на всеки човек се превърнало в неин дом; тя била въздигнатата кралица на нашия живот, сега и в бъдеще; тя била боготворена и почитана, обявена за нетленна и вечна. Но както всички други дарове от Създателя за човека, тя е смъртна, животът ѝ е достигнал последния си час. Ние сме бдели над нея, отглеждали сме нейното мъждукащо съществуване, а сега тя се е изтърколила внезапно от младостта в старостта, от здравето в неизлечимата болест; даже, докато се попиляваме в борби за нейното възстановяване, тя умира; до всички народи достига „Надеждата е мъртва!“. Ние сме просто опечалените в погребалната свита и кое безсмъртно създание или тленно творение ще откаже да стане част от печалното шествие, съпровождащо до гроба мъртвия утешител на човечеството?
Не чувате ли връхлитащия звук на прииждащата буря? Не виждате ли облаците да се разтварят и разруха, мрачна и ужасна, да се изсипва върху повяхналата земя? Не виждате ли, че гръмотевицата пада и сте оглушени от вика на небесата, който следва спускането ѝ? Не чувствате ли как земята се разтриса и отваря с мъчителни стенания, докато въздухът бива напоен от писъци и плач — всички те оповестяват последните дни на човечеството?
Не! Нито едно от тези неща не съпроводи нашето падение! Нежният въздух на пролетта, лъхащ от благоуханния дом на природата, покри прекрасната земя, която се пробуди като млада майка, на път да поведе с гордост своето прекрасно потомство, за да се срещнат с техния отец, който дълго бе отсъствал. Пъпките нагиздиха дърветата, цветята разкрасиха земята: тъмните клони, подути със сезонни сокове, се разшириха с листа и пъстрата зеленина на пролетта, извиваща се и свистяща от полъха, ликуваше в жизнерадостната топлина на непомрачените небеса: потоците се стичаха, ромолейки; нямаше вълна в морето и носовете, които се надвесваха над него, се отразяваха в спокойните води; птиците се събудиха в гората, докато обилна храна за човек и звяр поникна от тъмната земя. Къде бяха болката и злото? Не в спокойния въздух или приветливия океан; не в горите или плодородните полета, нито сред птиците, от чиито песни ехтяха горите, нито сред животните, които насред изобилието се топлеха под слънчевите лъчи. Нашият враг, като бедствието на Омир, стъпваше в сърцата ни и никакъв звук не се чуваше от неговите стъпки.
Някога човекът е бил любимецът на Създателя, както се пее в кралския псалм: