Цветът все още не бе изчезнал от бузите на моите дечица и Клара порасна на години и ръст, неопетнена от болестта. Нямахме причина да смятаме, че местността на замъка Уиндзор е благотворна, понеже много други семейства бяха издъхнали под покрива ни, и живеехме без особена предпазливост, но като че ли живеехме в безопасност. Ако Идрис отслабваше и ставаше все по-бледа, тази промяна се дължеше на тревогата — тревога, която аз по никакъв начин не можех да отнема. Тя никога не се оплакваше, но сънят и апетитът я напускаха, бавна треска дебнеше във вените ѝ, цветът ѝ беше болнав и тя често ридаеше скришом; мрачни поличби, грижи и мъчителен страх разяждаха живеца на нейния живот. Нямаше как да не усетя тази промяна. Често съжалявах, задето не ѝ бях позволил да поеме по своя път и да се занимае с такъв труд за благоденствието на другите, какъвто може би щеше да разсее мислите ѝ. Ала вече беше късно. Освен това, с почти изчезналата човешка раса, всички наши усилия почти приключиха, бяхме твърде малко; болестта, ако може така да се нарече, или по-скоро прекалено дейната жизненост на Идрис, която, както и при Ейдриън, изразходваше своя жизненоважен огън в ранните утрешни часове, лишаваше крайниците ѝ от сила. През нощта, когато можеше да ме остави незабелязано, тя се скиташе из къщата или надвисваше над леглата на децата си; а през деня потъваше в тревожни сънища и нейните мърморения и сепвания издаваха неспокойните кошмари, които я измъчваха. Когато това състояние на окаяност стана по-изявено въпреки нейните усилия да го прикрие, аз се стремях, макар и напразно, да пробудя в нея смелост и надежда. Не се учудвах на яростта на нейната тревога, самата ѝ душа беше изтъкана от нежност; тя наистина вярваше, че не ще ме надживее, ако стана жертва на огромното бедствие, и тази мисъл понякога я облекчаваше. Дълги години бяхме вървели по пътя на живота ръка за ръка и все тъй свързани можехме да пристъпим в сенките на смъртта; но нейните деца, нейните прекрасни, игриви, жизнени деца, създания, произлезли от нейното скъпо ребро, частици от тялото ѝ, хранилища на нашата любов — дори и да умрем, би било утеха да знаем, че те ще продължат по привичния човешки път. Но не; макар да бяха млади и цъфтящи, те щяха да умрат; бяха лишени завинаги от надеждите за зрялост, от гордото име на достигната мъжественост. Идрис често си беше представяла с майчина обич как техните достойнства и таланти се разиграват на широката житейска сцена. Уви за тези последни дни! Светът беше остарял и всички негови обитатели участваха в немощта. Защо да говорим за детство, пълнолетие и старост? Всички ние споделяхме по равно последните болки на износената от времето природа. Пристигнали в същия момент от съществуването на света — нямаше разлика между нас; названията родител и дете бяха загубили смисъла си; млади момчета и момичета вече бяха на едно ниво с възрастните. Всичко това беше вярно; но не беше по-малко мъчително да заведем предупреждението у дома.
Накъде бихме могли да се обърнем, без да заварим пустош, изпълнена с този ужасен урок, даден ни за пример? Нивите бяха останали необработени, плевели и ярки цветя бяха поникнали, или пък там, където няколко житни полета свидетелстваха за живата надежда на земеделеца, работата беше оставена наполовина, орачът беше умрял до плуга; конете бяха напуснали разораната земя и никой сеяч не се беше доближил до мъртвеца; добитъкът, останал без надзор, скиташе из полетата и по пътеките; укротените обитатели на птичия двор, заградени от ежедневната им храна, бяха подивели — млади агнета бяха изхвърлени в цветни градини и кравата се мотаеше в полето на удоволствието. Болнави и малобройни, провинциалните хора нито излизаха да сеят, нито да жънат, но се разхождаха по ливадите или лежаха под плетове, когато лошото небе не ги подтикваше да се подслоняват под най-близкия покрив. Мнозина от тези, които бяха останали, се отцепиха от другите; някои бяха събрали запаси, които щяха да предотвратят необходимостта да напускат домовете си; други изоставяха съпруга и дете и си въобразяваха, че си подсигуряват безопасност в пълна самота. Такъв беше и планът на Райланд и той беше открит мъртъв и наполовина изяден от насекоми в къща на много мили от която и да е друга, с купища храна, подредени в безполезно изобилие. Други пък тръгваха на дълъг път, за да се съберат с онези, които обичаха, и пристигаха, за да ги намерят мъртви.