Сбогом на изкуствата — на красноречието, което е за човешкия ум като вятъра за морето: вълнуващо и сетне успокояващо; сбогом на поезията и дълбоката философия, понеже човешкото въображение е изстинало и неговото любопитно съзнание вече не може да се развълнува от чудесата на живота, защото „в царството на мъртвите, където ще отидеш, няма ни деяние, ни разум, ни знание, ни мъдрост!“86. Сбогом на изящната сграда, която със съвършените си съотношения задмина грубите форми на природата, на тревожното готическо и солидно сарацинско здание, на великолепната арка и славния купол, на набраздената колона в своя стил, коринтска, йонийска или дорийска, перистила и красивия антаблеман, чиято хармонична форма е за окото като музикалното благозвучие за ухото! Сбогом на скулптурата, с която чистият мрамор се подиграва на човешката плът и в изкуствения израз на подбраните превъзходства на човешката форма се проявява богът! Сбогом на живописта, грижливо изработената емоция и дълбоките познания на ума на художника в изобразеното платно — на райски сцени, където дърветата са вечно пролетни, а благоуханният въздух почива във вечна топлина, на подпечатаната форма на бурята и най-дивата врява на вселената, затворена в тясната рамка, о, сбогом! Сбогом на музиката и звуците на песента; на брака между инструментите, където съгласието между меки и груби обединява в сладка хармония и дава крила на задъханите слушатели, чрез които да се изкачат до небесата и да научат скритите удоволствия на вечните! Сбогом на добре отъпканата земя; по-истинска трагедия е изиграна на обширната сцена на света, която засрамва изкуствената скръб: на високопоставената комедия и нисшия палячо, сбогом! Човек вече не ще се смее.
Уви! Изреждането на украшенията на човечеството разкрива това, което сме изгубили, разкрива колко велик е бил човек. Вече нищо не остана. Той е самотен; като нашите първи родители, изгонени от рая, той поглежда назад към земята, която е напуснал. Високите стени на гробницата и пламтящият меч на чумата лежат между него и мястото. Както и за нашите първи родители, целият свят пред него е необятна пустиня. Неподдържан и слаб, оставете го да прекоси нивите, където неожънатата пшеница стои в безплодно изобилие, през гори, засадени от бащите му, през градове, построени за негова полза. Идни поколения няма да има; славата, амбицията и любовта са думи, изпразнени от смисъл; също като добитъкът, който пасе на полето, ти, о, изоставени човеко, лягаш вечерно време, незапознат с миналото, нехаещ към бъдещето, защото единствено с такова наивно невежество можеш да се надяваш на покой!
Радостта обрисува със собствените си цветове всяко дело и мисъл. Щастливите не изпитват немотия — защото удоволствието е мантия от златна тъкан и ги увенчава с безценни скъпоценни камъни. Насладата е готвачът на тяхната семпла храна и смесва опиянение в тяхното просто ястие. Радостта разпръсва рози по твърдата кушетка и улеснява труда.
Мъката удвоява товара върху наведения гръб; посажда тръни в твърдата възглавница; смесва жлъч с водата; добавя соленост към горчивия хляб на хората, обличайки ги в парцали и разпръсквайки пепел върху голите им глави. Освен нашето непоправимо нещастие върху нас се изсипаха с двойна сила всякакви дребни и поройни неудобства; ние бяхме стегнали телата си, за да понесем тежестта, запратена по нас; потънахме под добавената перушина, която съдбата ни подхвърли, „скакалецът натежа“87. Мнозина от оцелелите бяха отгледани в разкош — слугите им бяха изчезнали, ръководните им сили се бяха изпарили като измамни сенки; бедните също претърпяха редица лишения; и мисълта за още една зима като последната пораждаше страх в съзнанията ни. Не беше ли достатъчно, че трябва да умрем, а трябва и с трудности да сме повалени? Трябва ли да подготвим нашата погребална трапеза с труд и с непристойна робия да натрупаме топливо в нашите изоставени огнища — трябва ли ние да скалъпим с робски ръце одеждите, които скоро ще бъдат нашите савани?
Не ще бъде така! Скоро ще умрем, нека тогава се насладим с пълна наслада на остатъка от живота ни. Отвратителна тревога, напусни! Робски труд и болки, сами по себе си незначителни, но твърде гигантски за нашите изтощени сили, не ще бъдат част от нашето ефимерно съществуване. В началото на света, когато, както и сега, хората живеели в семейства, а не в племена или народи, те били поставени в благоприятен климат, където необработената земя ги хранела, а блаженият въздух обгръщал почиващите им крайници с топлина, по-приятна от легла от пух. Югът е родното място на човешката раса; земята на плодовете, по-блага към човека от мъчно извоюваната Церера88 на север, от дървета, чиито клони са като свода на двореца, от кушетки от рози и от утоляващо жаждата грозде. Там ний не ще се страхуваме от студ и глад.