И все пак нека вървим! Англия е в нейния саван — нека не се сковаваме за един труп. Нека вървим — светът вече е нашата страна и ние ще изберем за наш дом неговото най-плодородно място. Трябва ли в тези пусти зали, под това неприветливо небе да седим със затворени очи и скръстени ръце, очаквайки смъртта? Нека по-скоро излезем, за да я посрещнем храбро: а може би — понеже цялото това висящо кълбо, този красив скъпоценен камък, подвластен на небето, със сигурност не е целият поразен от чума, — може би в някое усамотено кътче, насред вечна пролет, повяващи дървета и бълбукащи потоци, може да открием живота. Светът е необятен и Англия, макар че нейните многобройни поля и широкоразпространени гори изглеждат безконечни, е само малка част от него. В края на дневния преход, над високи планини и през снежни долини, може да се натъкнем на здраве и поверявайки му нашите близки, да засадим наново изкорененото дърво на човечеството и да изпратим в миналото историята за предчумавата раса, героите и мъдреците на изгубеното състояние на света.
Надеждата примамва и скръбта ни подтиква, сърцето бие силно с очакване и това нетърпеливо желание за промяна трябва да е добра поличба. О, хайде! Сбогом на мъртвите! Сбогом на гробниците на онези, които обичахме! Сбогом на огромния Лондон и кротката Темза, на реките и планините или красивите околия, родните места на мъдрите и добрите, на Уиндзорската гора и нейния древен замък, сбогом! Предмет само за приказки са те, трябва да живеем другаде.
Такива донякъде бяха доводите на Ейдриън, изречени с възторг и необорима бързина. В сърцето му имаше и нещо повече, на което той не смееше да даде глас. Той чувстваше, че е дошъл краят на света; знаеше, че един по един ще изчезнем в небитието. Не беше препоръчително да чакаме този печален завършек в нашата родна страна, а пътуването би придало цел на всеки наш ден, която би отклонила мислите ни от стремглаво приближаващия се край. Ако отидем в Италия, в свещения и вечен Рим, бихме могли с по-голямо търпение да се предадем на постановлението, което бе повалило могъщите му кули. Вероятно бихме изгубили себелюбивата си скръб във възвишения облик на неговата пустош. Всичко това беше в съзнанието на Ейдриън; но той мислеше за моите деца и вместо да ми сподели тези планове на отчаянието, призова образа на здраве и живот, които ще бъдат открити там — къде и кога ние не знаехме, но ако никога не бъдат намерени, щяхме да ги търсим завинаги. Той ме спечели на своя страна, с цяло сърце и душа.
На мен бе възложено да разкрия на Идрис нашия план. Образите на здраве и надежда, които ѝ представих, я накараха да се усмихва в одобрение. С усмивка тя се съгласи да напусне страната си, от която никога досега не бе излизала, и мястото, което беше обитавала от ранно детство, гората и мощните ѝ дървета, горските пътеки и зелените ниши, където си бе играла като дете и беше живяла тъй щастливо в младостта си; тя щеше да ги изостави без разкаяние, защото се надяваше, че тъй ще закупи живот за децата си. Те бяха нейният живот; по-скъпи от мястото, посветено на любов, по-скъпи от всичко останало, което побираше земята. Момчетата научиха с детска радост за нашето преселване. Клара попита дали ще отидем в Атина. „Възможно е“, отговорих аз и лицето ѝ засия от радост. Тям тя щеше да види гробницата на родителите си и земите, изпълнени със спомени за славата на баща ѝ. В мълчание, но безспир, тя беше размишлявала върху тези места. Именно споменът за тях беше превърнал нейната детска радост в сериозност и я беше белязал с тежки и неспокойни мисли.
Имахме много скъпи приятели, които не биваше да оставяме тук, колкото и скромни да бяха те. Смелият и покорен кон, който лорд Реймънд беше дал на дъщеря си, кучето на Алфред и домашен любимец орел, чието зрение беше помрачено от възрастта. Но този каталог от любимци, които щяха да бъдат взети с нас, не можеше да бъде съставен без скръб: мислехме за тежките ни загуби и въздишахме дълбоко по многобройните неща, които трябваше да оставим зад нас. Сълзите се втурваха в очите на Идрис, когато Алфред и Евелин носеха ту любимо розово дърво, ту красиво издялана мраморна ваза, настоявайки, че те също трябва да дойдат, и възкликвайки със съжаление, че не можехме да вземем заедно с нас замъка и гората, елените и птиците, и всички привични и скъпи предмети.
— Любими мои, наивни дечица — казах, — ние сме загубили завинаги съкровища, далеч по-ценни от тези; и ги изоставяме, за да опазим съкровищата, в сравнение с които загубеното е нищожно. Нека не забравяме и за миг нашата цел и надежда; и те ще издигнат неустоим хълм, за да възпрат преливащото ни разкаяние за дреболии.