Децата лесно се разсейваха и отново се върнаха към своите изгледи за бъдещи забавления. Идрис беше изчезнала. Беше отишла, за да прикрие слабостта си; бягайки от замъка, тя се беше спуснала до Малкия парк в търсене на уединение, за да може там да даде воля на сълзите си; аз я намерих прилепнала до един стар дъб, притискайки грубото му стъбло с розовите си устни, докато сълзите ѝ се сипеха обилно и нейните ридания и неспокойни възклицания не можеха да бъдат потиснати; с ненадмината мъка гледах любимата на моето сърце тъй изгубена в скръб! Придърпах я към себе си; и когато почувства моите целувки по клепачите ѝ, когато усети как ръцете ми я притискат, тя се пробуди към знанието за онова, което ѝ бе останало.
— Много си добър, задето не ме укоряваш — каза Идрис. — Плача и горчив пристъп на нетърпима скръб разкъсва сърцето ми. И все пак съм щастлива; майки оплакват децата си, съпруги губят съпрузите си, а пък аз все още имам теб и децата си. Да, аз съм щастлива, безкрайно щастлива, че мога да ридая така за въображаема скръб и че незначителната загуба на моята обожавана страна не е намалена и унищожена от по-огромно нещастие. Заведи ме където пожелаеш; където сте ти и децата ми, там ще бъде Уиндзор и всяка държава ще бъде Англия за мен. Нека тези сълзи се стичат не заради мен, тъй щастлива и неблагодарна, а за мъртвия свят, за нашата изгубена страна, за цялата любов, живот и радост, сега задушени в прашните зали на смъртта.
Тя говореше бързо, сякаш за да убеди себе си; извърна поглед от дърветата и горските пътеки, които обичаше; скри лицето си в пазвата ми и ние — да, мъжката ми твърдост се разтопи — плакахме заедно утешителни сълзи, а след това спокойни, даже почти весели, се върнахме в замъка.
Първите студове на английския октомври ни накараха да ускорим приготовленията си. Убедих Идрис да отидем до Лондон, където тя би могла по-успешно да изпълни необходимите уговорки. Не ѝ казах, за да ѝ спестя скръбта от раздялата с неодушевените предмети, единствените неща, които бяха останали сега, че бях решил никой от нас да не се връща в Уиндзор. За последен път ние погледнахме обширното пространство на страната, видимо от терасата, и видяхме последните слънчеви лъчи да обагрят тъмните купища дървета, изпъстрени от есенните оттенъци; необработените поля и бездимните колиби лежаха в сянката отдолу; Темза се извиваше през просторната равнина и достолепната кула на Итън се извисяваше мрачно и отчетливо; граченето на безброй врани, обитаващи дърветата на Малкия парк, докато поединично или в плътни ята бързаха към гнездата си, нарушаваше вечерната тишина. Природата беше същата, каквато беше, когато бе милата майка на човешкия род; сега, бездетна и изоставена, плодородието ѝ беше подигравка; нейната красота — маска върху уродливостта. Защо полъхът трябва леко да раздвижва дърветата, а човекът не чувстваше неговата свежест? Защо тъмната нощ се окичваше със звезди — а човекът не ги виждаше? Защо има плодове или цветя, или потоци, когато човекът не е тук, за да им се радва?
Идрис стоеше до мен, скъпата ѝ ръка беше заключена в моята. Лицето ѝ сияеше в усмивка.
— Слънцето е само — каза тя, — но ние не сме. Една странна звезда, мой Лайнъл, управлява нашия произход; опечалено и с уплах можем да гледаме към унищожението на човечеството; но ние сме тук един за друг. Дали някога в широкия свят съм търсила друг освен теб? И понеже в широкия свят ти оставаш, защо да се оплаквам? Ти и природата все още сте ми верни. Под сянката на нощта и през деня, чиято ярка светлина разкрива нашата самота, ти все още ще бъдеш до мен и дори за Уиндзор не ще съжалявам.
Бях избрал нощта за нашето пътуване до Лондон, така че промяната и опустошението на страната да бъдат по-малко забележими. Единственият ни жив слуга ни откара. Спуснахме се по стръмния хълм и влязохме в тъмния път на Дългата разходка. В моменти като този дребните обстоятелства придобиват гигантски и величествени пропорции; самото полюляване на отворената бяла порта, която ни допусна в гората, задържа мислите ми като въпрос, предизвикващ интерес; това беше ежедневно действие, което никога повече нямаше да се случи! Залязващият лунен сърп проблясваше измежду едрите дървета вдясно от нас и когато влязохме в парка, изплашихме стадо от елени, които побягнаха, подскачайки, в горските сенки. Двете ни момчета спяха кротко; веднъж, преди пътят да изчезне от полезрението, погледнах назад към замъка. Прозорците му блестяха на лунната светлина, а тежките му очертания лежаха в тъмна маса насред небето — дърветата близо до нас помахаха тържествена панихида в среднощния полъх. Идрис се облегна назад в каретата; двете ѝ ръце притискаха моите, изражението ѝ беше спокойно, тя сякаш загуби усещането за онова, което сега изоставяше, в спомена за това, което все още притежаваше.