Мислите ми бяха тъжни и тържествени, и разбъркани до болка. Самият излишък на нещастието ни носеше облекчение със себе си, придаващо величие и приповдигнатост на скръбта. Чувствах, че водя със себе си онези, които най-много обичам; бях доволен, че след дълга раздяла се присъединявах към Ейдриън, за да не се разделяме никога повече. Почувствах, че напуснах това, което обичах, а не това, което ме обичаше. Стените на замъка и високите познати дървета не чуха с разкаяние сбогуващия се звук на колелетата на нашата карета. И докато усещах, че Идрис е наблизо и чувах постоянното дишане на децата си, не можех да бъда нещастен. Клара беше силно трогната; с бликащи очи, потискайки риданията си, тя се наведе през прозореца, наблюдавайки последните гледки от нейния роден Уиндзор.
Ейдриън ни посрещна при пристигането ни. Той беше изпълнен с оживление; вече не можехме да проследим в здравия му вид онзи страдащ болник; от неговата усмивка и весел глас не можехме да предположим, че той бе на път да поведе от родната им страна броените оцелели от английската нация към останалите без обитатели южни царства, за да умрат те там, един по един, докато не остане в един ням, празен свят.
Ейдриън беше нетърпелив за нашето заминаване и беше напреднал много в приготовленията си. Неговата мъдрост ръководеше всички. Неговата грижа беше духът, който щеше да придвижи злощастната тълпа, която разчиташе изцяло на него. Безполезно беше да се осигуряват много неща, защото щяхме да намерим изобилие във всеки град. Ейдриън желаеше да предотврати всякакъв труд, да придаде празничен облик на това погребално шествие. Ние не бяхме повече от две хиляди души. Не всички бяха събрани в Лондон, но всеки ден ставаше свидетел на пристигането на нови бройки и тези, които живееха в съседните градове, бяха получили заповед да се съберат на едно място на двадесети ноември. За всички бяха осигурени файтони и коне; капитани и подофицери — избрани и цялото събрание умело подредено. Всички се подчиняваха на лорд-протектора на загиващата Англия; всички му се възхищаваха. Неговият съвет беше избран, той се състоеше от около петдесет души. Отличие и позиция не бяха критерий за техния избор. Нямаше титли между нас, освен онези, които благотворителността и благоразумието даваха; никакво отличие освен това между живите и мъртвите. Макар че бяхме нетърпеливи да напуснем Англия преди дълбоката зима, обстоятелствата ни забавиха. Малки групи бяха изпратени в различни области на Англия в търсене на някой изостанал; нямаше да потеглим, докато не се бяхме уверили, доколкото ни бе възможно, че не сме изоставили нито едно човешко същество.
При пристигането си в Лондон открихме, че възрастната графиня на Уиндзор живееше със сина си в двореца на протектората; ние се оттеглихме в обичайния ни дом близо до Хайд Парк. Идрис виждаше майка си за пръв път от много години и бе неспокойна да се убеди, че детинството на старостта не се бе примесило с незабравената гордост, правейки тази дама от високо потекло все тъй упорита срещу мен. Възрастта и грижите бяха набраздили бузите и превили тялото ѝ, но очите ѝ все още блестяха, маниерите ѝ бяха властни и непроменени; тя приветства дъщеря си студено, но прояви повече чувство, докато държеше внуците си в ръце. В нашата природа е да желаем да предадем нашите убеждения и мисли на идните поколения чрез собственото ни потомство. Графинята се бе провалила по отношение на собствените си деца; може би тя се надяваше, че по-далечните ѝ потомци ще са по-възприемчиви. Веднъж Идрис ме споменала небрежно — смръщване, конвулсивен жест на гняв, разтърсило майка ѝ и с треперещ от омраза глас тя рекла:
— Аз имам малко стойност на този свят; младите са нетърпеливи да избутат старите извън сцената; но, Идрис, ако не желаеш да видиш майка ти да издъхва в краката ти, никога повече не назовавай този човек пред мен; всичко друго мога да понеса; и вече съм се примирила с разрухата на заветните ми надежди: но е твърде много да изискваш от мен да обичам инструмента, който провидението надари с убийствени свойства за моето унищожение.
Това беше странна реч сега, когато на празната сцена всеки можеше да изиграе своята роля без пречки от другиго. Но високомерната бивша кралица мислеше като Октавиан Август и Марк Антоний:
Моментът на нашето заминаване беше определен за двадесет и пети ноември. Времето беше умерено; през нощта валяха тихи дъждове и през деня грееше зимното слънце. Ние щяхме да се придвижим напред в отделни групи и по различни пътища, за да се обединим всички най-сетне в Париж. Ейдриън и неговата чета, състояща се от петстотин души, щяха да поемат по посока на Дувър и Кале.