На двадесети ноември двамата с Ейдриън яздихме за последен път по улиците на Лондон. Те бяха обрасли в трева и опустели. Отворените врати на празните имения скърцаха върху пантите си; избуяла зеленина и обезобразяваща мръсотия бързо се бяха натрупали по стъпалата на къщите; безгласните камбанарии на църквите пронизваха бездимния въздух: църквите бяха отворени, но на олтарите не биваха отправяни молитви; плесен и влага вече бяха опорочили украшенията им; птици и опитомени животни, вече бездомни, бяха построили гнезда и направили леговищата си в осветените места. Минахме покрай „Сейнт Пол“. Лондон, който се беше простирал тъй далеч в предградията от всички посоки, беше някак пуст в сърцето си и много от онова, което в предишни дни бе скривало тази огромна сграда, беше премахнато. Нейната тромава камара почернял камък и висок купол я правеха да изглежда не като храм, а като гробница. Помислих, че над портала е гравиран надгробният надпис на Англия. Продължихме на изток, заети в такива тържествени разговори, каквито времената вдъхновяваха. Нито една човешка стъпка не бе чута, нито една човешка форма не бе видяна. Глутници от кучета, изоставени от господарите си, минаваха покрай нас; и от време на време някой кон, необуздан и неоседлан, припваше насреща ни и се опитваше да привлече вниманието на онези, които ние яздехме, сякаш да ги подмами да потърсят своята свобода. Тромав вол, който се беше хранил в изоставен хамбар, внезапно измуча и показа безформеното си тяло в една тясна врата; всичко беше изоставено; но нищо не беше в разруха. И тази смесица от неповредени сгради и разкошни домове в спретната и свежа младост беше в противоположност със самотната тишина на обезлюдените улици.
Падна нощ и започна да вали. Тъкмо щяхме да се връщаме у дома, когато един глас, човешки глас, този необикновен звук, привлече нашето внимание. Беше дете, пеещо весела, безгрижна мелодия; нямаше друг шум. Бяхме преминали през Лондон от Хайд Парк до мястото, където сега се намирахме в Минърийз, и не бяхме срещнали никакъв човек, не бяхме чули никакъв глас, нито стъпки. Пеенето беше прекъснато от смях и говор; никога досега такава весела песничка не е била тъй печално закъсняла, никога смях не е звучал тъй сходно на сълзи. Вратата на къщата, от която се чуваха тези звуци, беше отворена, горните стаи бяха осветени като за пиршество. Беше голяма великолепна къща, в която несъмнено бе живял някой заможен търговец. Пеенето отново започна и отекна през стаите с висок покрив, докато ние мълчаливо се изкачихме по стълбите. Появиха се светлини, които ни насочваха; и дълъг низ от прекрасни стаи светна и ни накара още повече да се чудим. Единственият им обитател, едно момиченце, танцуваше валс и пееше из тях, следвано от голямо куче порода Нюфаундленд, което игриво подскачаше върху нея и я прекъсваше, карайки я ту да го сгълчава, ту да се смее, ту да се хвърля върху килима, за да си играе с него. Беше облечена комично, в бляскави одежди и шалове, подходящи за жена; изглеждаше на около десет години. Стояхме на вратата, наблюдавайки тази странна гледка, докато кучето не ни забеляза и излая силно; детето се обърна и ни видя: лицето ѝ, загубвайки веселостта си, придоби мрачно изражение: тя се отпусна назад, очевидно обмисляйки бягството си. Аз се приближих до нея и я хванах за ръката; тя не се съпротивляваше, но със строго чело, тъй необикновено за детството, тъй различно от предишната ѝ радост, стоеше неподвижно, а очите ѝ бяха приковани в земята.
— Какво правиш тук? — казах нежно. — Коя си ти?
Тя мълчеше, но трепереше силно.
— Бедно мое дете — попита Ейдриън, — сама ли си?
В неговия глас имаше завладяваща мекота, която достигна сърцето на момиченцето; тя го погледна, сетне, издърпвайки ръката си от моята, се хвърли в прегръдките му, придържайки се за врата му с възклицания „Спаси ме! Спаси ме!“ докато нейната неестествена мрачност се разтваряше в сълзи.
— Ще те спася — отговори той. — От какво се страхуваш? Не е нужно да се страхуваш, приятелко, той няма да ти навреди. Сама ли си?
— Не, Лъв е с мен.
— А баща ти и майка ти?
— Никога не съм имала такива; аз съм момиче на милостинята. Всички изчезнаха, изчезнаха преди страшно, страшно много дни; но ако се върнат и ме открият, ще ме бият тъй много!
Нейната нещастна история беше разказана с няколко думи: сираче, жертва на престорена благотворителност, с което се отнасяли жестоко и хулели; нейните потисници умрели и неосъзнаваща какво се бе случило около нея, тя се бе оказала сама; не се бе осмелила да излезе навън, но от продължителността на самотата ѝ куражът ѝ се възродил, нейната детска бодрост я подтиквала да си измисля хиляди приумици и със своя животински спътник прекарала дълга ваканция, страхувайки се от нищо, освен от връщането на грубите гласове и жестокото държание на нейните настойници. Тя с охота се съгласи да тръгне с Ейдриън.