Междувременно, докато опявахме чуждите страдания и самотата, която поразяваше очите ни, ала не и сърцата ни, докато си представяхме всичката промяна и болка, които се бяха намесили в тези някога пълни с тълпи улици, сега без обитатели и изоставени, превърнали се в обикновени развъдници за кучета и конюшни за добитък: докато тълкувахме смъртта на света в тъмния храм и се прегръщахме с паметта, че притежаваме това, което беше целият свят за нас — междувременно…
Бяхме пристигнали от Уиндзор в началото на октомври и вече бяхме в Лондон от около шест седмици. Оттогава, ден след ден, здравето на моята Идрис се влошаваше: сърцето ѝ беше разбито; нито сън, нито апетит — избраната прислуга на здравето — не обслужваха износената ѝ снага. Да наблюдава децата си час по час, да седи до мен, отпивайки дълбоко скъпото убеждение, че аз оставам неин, бяха единствените ѝ удоволствия. Нейната жизненост, тъй отдавна придобита, любвеобилната ѝ проява на жизнерадост, нейният безгрижен тон и пъргава походка се бяха изпарили. Не можех да го скрия от себе си, нито пък тя да прикрие мъката, отнемаща живота ѝ. Ала все пак смяната на пейзажа и възкресението на надеждите може би щяха да я възстановят; страхувах се единствено от чумата, а тя не бе докосната от нея.
Бях я оставил тази вечер да си почива след изтощителните ѝ приготовления. Клара седяла до нея и разказвала история на двете момчета. Очите на Идрис били затворени, но Клара усетила внезапна промяна във външния вид на най-възрастния ми син; тежките му клепачи забуляли очите му, неестествен цвят горял по бузите му, дъхът му станал насечен. Клара погледнала майката; тя спяла и въпреки това се стряскала от прекъсванията, която разказвачката правела — страх да я събуди и разтревожи накарал Клара да продължи по нетърпеливия призив на Евелин, който не знаел какво се случвало. Очите ѝ се местели последователно от Алфред на Идрис; с треперещ глас Клара продължила приказката си, докато не забелязала, че детето е на път да падне: подскачайки напред, тя го хванала и плачът ѝ събудил Идрис. Тя погледнала сина си. Видяла смъртта да се прокрадва по чертите му; положила го на едно легло, поднесла питие до пресъхналите му устни.
И все пак той може би щял да бъде спасен. Ако бях там, той може би щеше да бъде спасен; може би не беше чумата. Без съветник, какво можеше да стори Идрис? Да стои и да го гледа как умира! Защо в този момент бях далеч?
— Наглеждай го, Клара — извикала тя. — Ще се върна веднага.
Разпитала онези, които бяха избрани за спътници на нашето пътуване и бяха настанени в нашата къща; от тях научила единствено, че съм излязъл с Ейдриън. Тя ги помолила да ме потърсят: върнала се при сина си, той бил потопен в страховито състояние на вцепененост; Идрис отново се стрелнала надолу по стълбите; всичко било тъмно, пусто и мълчаливо; тя изцяло загубила самообладание; изтичала на улицата; викала името ми. Само ромолящият дъжд и виещият вятър ѝ отвърнали. Бурният страх дал криле на краката ѝ; тя се стрелнала напред да ме търси, без да знае къде; но поставяйки всичките свои мисли, всичката си сила, цялото си същество в скоростта, съвсем погрешно насочена скорост, тя нито усещала, нито се страхувала, нито спирала, а продължавала да тича, докато силата ѝ не я напуснала тъй внезапно, че нямала време да помисли да се спаси. Коленете ѝ отказали и се сринала на асфалта.
Била зашеметена за известно време, но накрая се надигнала и макар и силно наранена, продължила да върви, проливайки извор от сълзи, на моменти спъвайки се, вървейки в незнайна за нея посока, само от време на време немощно ме викала на глас, добавяйки с пронизващи сърцето възклицания, че съм бил жесток и невнимателен. Нямало жива душа наоколо, която да откликне, и недоброжелателността на нощта подтикнала скитащите животни към обиталищата, които преди бяха изоставили. Тънката ѝ рокля подгизнала от дъжд; мократа ѝ коса прилепнала около врата ѝ; тя се поклащала из тъмните улици, докато не ударила крака си в някаква невидима пречка и паднала отново; не могла да се изправи, почти не се и опитала, но прибирайки крайниците си, се примирила с яростта на стихиите и горчивата мъка на собственото си сърце. Прошепнала искрена молитва да умре бързо, понеже нямала никакво облекчение освен смъртта. Докато била безнадеждна за собствената си безопасност, тя престанала да оплаква умиращото си дете, но проляла благи, горчиви сълзи за мъката, която аз ще преживея, като я загубя.
Докато лежала, животът почти спрял, Идрис усетила една топла, мека ръка върху челото си и нежен женски глас я попитал в израз на нежно съчувствие дали не може да се изправи. Това, че друго човешко същество, състрадателно и добро, съществувало в близост, ѝ дало сили; изправяйки се наполовина, със стиснати ръце и новопроляти сълзи, тя помолила своята спътница да ме потърси, да ми каже да побързам към умиращото ми дете, да го спася, в името на небесата, да го спася!