Плахо, тъй като моят плам донякъде я уплаши, Идрис ме погледна. Очите ми бяха кървясали, изскачаха от главата ми; смятах, че всеки ритъм на артериите бе доловим, всеки мускул пулсираше, всеки нерв се усещаше. Нейният ужасен поглед ми каза, че вече не можех да пазя тайната си:
— Така е, моя единствена любима — рекох, — последният час от много щастливи такива е пристигнал и не можем повече да бягаме от неизбежната съдба. Няма да живея дълго — но отново и отново казвам, че този момент е наш!
По-бледа от мрамор, с бели устни и болезнено сгърчени черти, Идрис разбра за моето състояние. Докато седях, ръката ми обгърна кръста ѝ и тя усети как дланта ми гори от треската.
— Един момент — прошепна Идрис едва доловимо, — само един момент.
Тя коленичи и скривайки лице в дланите си, произнесе кратка, но искрена молитва да може да изпълни своя дълг и да бди над мен до последно. Докато имаше надежда, мъчението беше нетърпимо; всичко сега приключи; чувствата ѝ станаха сериозни и спокойни. Също като Епихария, невъзмутима и непоколебима пред инструментите за изтезание, така и Идрис, потискайки всяка въздишка и признак на скръб, устояваше издръжливо на мъчения, пред които решетките и колелото бяха само слаби и метафизични символи.
Бях променен; плътно стегнатата връв, която изглеждаше толкова жестока, беше разхлабена в момента, в който Идрис стана съучастник на моето знание за истинското ни положение. Смутните и подхвърляни от страст мисловни вълни утихнаха, оставяйки след себе си само тежкия прилив, който се задържа без никакво външно проявление на тревога, докато не се разбие в отдалечения бряг, който аз стремглаво приближавах.
— Вярно е, че съм болен — казах, — и твоята компания, моя Идрис, е моят единствен лек; ела и седни до мен.
Тя ме накара да легна на кушетката и придърпвайки една ниска табуретка наблизо, седна близо до възглавницата ми, стискайки горящите ми ръце в студените си длани. Идрис отстъпи пред трескавото ми безпокойство и ме остави да говоря, и разговаряше с мен по въпроси, наистина странни за същества, които гледаха за последно и чуваха за последно онова, което обичат най-много на света. Говорихме за отминалите времена; за щастливия период на нашата ранна любов; за Реймънд, Пердита и Евадна. Разговаряхме за онова, което може би ще възкръсне на тази опустяла земя, ако две или три създания бъдат спасени и тя бъде бавно заселена отново. Говорихме за онова, което е отвъд гроба; и тъй като човекът в неговата тленна форма почти бе изчезнал, ние чувствахме с увереността на вярата, че други духове, други съзнания, други проницателни същества, невидими за нас, ще заселят с мисъл и любов тази красива и вечна вселена.
Говорихме — не знам колко време, — но сутринта се събудих от болезнено тежък сън; бледата буза на Идрис лежеше на възглавницата ми; големите кълба на очите ѝ наполовина повдигаха клепачите ѝ и разкриваха тъмносините светлини под тях; устните ѝ бяха отворени и лекият шепот, който издаваха, разкриваше, че дори и в съня си тя страда. „Ако умре — помислих си, — каква ще остане? Сега тази фигура е храмът на божеството, което пребивава тук; тези очи са прозорците на нейната душа; всичката благодат, любов и мъдрост са възкачени на тази прекрасна гръд — ако умре, къде ще иде това съзнание, по-скъпата половина на моето? Тъй като много скоро това хубаво здание ще бъде по-обезобразено, отколкото са задушените с пясък останки на пустинните храмове в Палмира.“
Идрис се раздвижи и събуди. Уви! Събуди се за страдание. Тя видя признаците на болест по лицето ми и се запита как е могла да позволи дългата нощ да премине, без да е потърсила не лек — това беше невъзможно, но облекчение на моите мъки. Повика Ейдриън; кушетката ми бързо беше обградена от приятели и помощници и ми бяха дадени такива лекарства, каквито бяха сметнати за подходящи. Особената и ужасяваща разлика на това нашествие беше, че никой, който е бил нападнат от чумата, не беше оздравял. Първият симптом на болестта беше смъртната присъда, която в нито един случай не е била последвана от помилване или опрощаване. Следователно нямаше лъч надежда, който да разведри приятелите ми.
Докато треската създаваше отпадналост, силни болки, седнали като олово върху крайниците ми и каращи гърдите ми да се надигат, се бяха стоварили върху мен; аз бях безразличен към всичко освен болката, а накрая дори и към нея. Събудих се на четвъртата сутрин като от дълбок сън. Единственото, което чувствах, беше дразнеща жажда и когато се опитах да говоря или да се движа, силите ме напълно ме напуснаха.