Надежда, сред другите ми благословии, не ми беше отказана и аз наивно вярвах, че неуморните ми грижи ще възстановят моето обожавано момиче. Следователно бях нетърпелив да ускоря нашите приготовления. Според първоначалния ни план трябваше да сме напуснали Лондон на двадесет и пети ноември и в изпълнение на това, две трети от хората ни — единствените хора, — всичко, което бе останало от Англия, бяха тръгнали и вече от няколко седмици бяха в Париж. Първо болестта ми, а впоследствие и тази на Идрис, бяха забавили Ейдриън и неговата чета, която се състоеше от триста души, затова сега отпътувахме на първи януари 2098 г. Моето желание беше да пазя Идрис възможно най-далеч от суматохата и шумотевицата на тълпата и да скрия от нея онези изяви, които най-принудително биха ѝ припомнили същинското ни положение. До голяма степен се отделихме от Ейдриън, който беше длъжен да отделя цялото си време на обществените работи. Графинята на Уиндзор пътуваше със сина си. Клара, Евелин и една жена, която работеше като наша прислужница, бяха единствените хора, с които имахме контакт. Заемахме просторно купе, нашата слугиня изпълняваше задълженията на кочияш. Група от около двадесет души беше на малко разстояние пред нас. Беше тяхна отговорност да подготвят нашите места за престой и настаняване през нощта. Те бяха избрани за тази длъжност сред голям брой, които предложиха поради превъзходната далновидност на човека, който беше назначен за техен водач.
Веднага при нашето заминаване се зарадвах да забележа промяна в Идрис, която наивно се надявах, че е прогноза за щастлив край. Всичката ѝ жизнерадост и нежна веселост се завърнаха. Тя беше слаба и тази промяна беше видна по-скоро в погледа и гласа ѝ, отколкото в движенията, но беше постоянна и истинска. Възстановяването ми от чумата и моето укрепнало здраве ѝ вдъхнаха непоколебима вяра, че сега съм в безопасност от този ужасен враг. Тя ми каза, че е убедена, че ще се възстанови. Че е имала предчувствие, че приливът на бедствието, който наводняваше нашата нещастна раса, сега се е обърнал. Че остатъците от човечеството ще бъдат запазени и сред тях и скъпите обекти на нежната ѝ обич; и че на някое подбрано място ние ще изживеем живота си заедно в щастлива компания.
— Не позволявай на моето състояние на немощ да те заблуждава — рече тя. — Чувствам, че съм по-добре; има пъргава жизненост в мен и дух на очакване, който ме уверява, че ще продължа още дълго да бъда част от този свят. Ще изхвърля тази унизителна слабост на тялото, която заразява дори и ума ми с немощ, и ще поема отново изпълнението на задълженията си. Съжалявах да напусна Уиндзор, но сега съм откъсната от тази привързаност; щастлива съм да се преместя на по-мек климат, който ще завърши възстановяването ми. Повярвай ми, любими, нито ще изоставя теб, нито брат ми, нито тези скъпи деца; моята непоколебима решителност да остана с вас до последно и да продължавам да допринасям за вашето щастие и благополучие ще ме държи жива, дори и мрачната смърт да е по-близо до нас, отколкото е в действителност.
Бях успокоен само наполовина от тези изказвания; не можех да повярвам, че прекалено бързият поток на кръвта ѝ е знак на здраве или че горящите ѝ бузи свидетелстваха за възстановяване. Но не изпитвах страх от незабавна катастрофа; дори убедих себе си, че тя в края на краищата ще се възстанови. И тъй бодростта царуваше в нашето малко общество. Идрис разговаряше с оживление по хиляда теми. Основното ѝ желание беше да отведе мислите ни от меланхоличните размишления; така че тя обрисуваше очарователни картини на необезпокоявано уединение, прекрасно убежище, простичките обичаи на нашето малко племе и на патриархалното братство на любовта, което ще надживее разрухата на многолюдните нации, която напоследък цареше. Ние прогонихме настоящето от мислите си и отдръпнахме очите си от мрачния пейзаж, който прекосявахме. Зимата господстваше с целия си мрак. Голите дървета, без да помръдват, се открояваха на тъмното небе; снежни фигури, имитиращи лятната зеленина, бяха осеяли земята; пътеките бяха обрасли; неизораните ниви бяха осеяни с треви и плевели; овцете се събираха на прага на колибите, рогатият вол подаваше глава от прозореца. Вятърът беше студен и чести суграшици или снежни бури допринасяха към меланхоличния облик на зимната природа.
Пристигнахме в Рочестър и една злополука ни задържа там за един ден. През това време се появи обстоятелство, което промени нашите планове и което, уви, измени вечния ход на събитията, обръщайки ме от приятната новозародила се надежда, на която се радвах, към една неясна и мрачна пустиня. Но трябва да дам кратки обяснение, преди да продължа с крайния повод за временната промяна в плана ни и ще се позова отново на онези времена, когато човекът вървеше безстрашно по земята, преди чумата да стане кралица на света.