Последвалите обстоятелства, моето заболяване и това на Идрис, я бяха изтласкали от паметта ни; и най-накрая си спомнихме за нея, само за да установим, че тя е една от малцината, идващи от Уиндзор, за да се присъединят към преселниците, и че тя вече е в Париж. Следователно, когато пристигнахме в Рочестър, ние бяхме изненадани да получим от писмо от тази образцова мъченица, донесено от някакъв човек, току-що пристигнал от Слау. Разказът на мъжа беше, че пътувайки от неговия дом и преминавайки през Дачет, той бил изненадан да види дим от комина на странноприемницата и предполагайки, че ще завари другари за пътя, събрани там, той почукал и бил допуснат вътре. В къщата нямало никой друг освен Люси и майка ѝ; пристъп на ревматизъм бил лишил възрастната жена от употребата на крайниците ѝ и така, един по един, всички останали обитатели на местността тръгнали напред, оставяйки ги сами. Люси помолила мъжа да остане с нея; след седмица-две майка ѝ щяла да е по-добре и тогава те щели да тръгнат, но щели да загинат, ако бъдат оставени тъй безпомощни и бедни. Мъжът казал, че жена му и децата му вече били сред преселниците и затова, според възгледите му, е невъзможно той да остане. Люси, като последна надежда, му дала писмо за Идрис, което да ѝ бъде доставено, където и да ни срещне той. Поне тази поръка той изпълнил и Идрис с вълнение прие следното писмо: