Уважаема лейди,
Сигурна съм, че ме помните и съжалявате, и смея да се надявам, че ще ми съдействате; каква друга надежда имам аз? Извинете маниера ми на писане, тъй объркана съм. Преди месец скъпата ми майка беше лишена от употребата на нейните крайници. Тя вече е по-добре и след още един месец съм уверена, че ще може да пътува по начина, по който Вие бяхте така любезна да кажете, че ще ни уредите. Но сега всички са изчезнали, всички — докато си тръгваше, всеки каза, че навярно майка ми ще е по-добре, преди да бъдем изцяло изоставени. Но преди три дни отидох при Самюъл Удс, който заради новороденото му дете остана до последно; и понеже те са голямо семейство, мислех, че мога да ги убедя да изчакат още малко заради нас, но заварих къщата пуста. Оттогава не съм виждала жива душа, докато не дойде този добър човек. Какво ще стане с нас? Майка ми не е наясно със състоянието ни; тя е толкова болна, че аз го скрих от нея.
Дали няма да ни изпратите някого? Сигурна съм, че ще загинем трагично, ако сме сами. Ако сега се опитам да преместя майка си, тя ще умре по пътя; и ако, когато тя се оправи, аз успея, не зная как, да открия пътищата и да извървя толкова много мили до морето, вие всички ще сте във Франция и големият океан, който е тъй страшен дори за моряците, ще стои между нас. А какъв ще бъде той за мен, една жена, която никога не го е виждала? Ние ще сме затворени от него в тази държава, съвсем, съвсем сами, без никаква помощ; по-добре да умрем тук, където сме. Едва пиша, не мога да възпра сълзите си — не заради мен, аз мога да повярвам в Бог; и ако най-лошото дойде, мисля, че щях да го понеса, ако бях сама. Но майка ми, моята болна, моята скъпа, скъпа майка, която никога, откакто съм се родила, не ми е изрекла груба дума, която е била търпелива в многобройните страдания; съжалявайте нея, скъпа лейди, тя ще умре от нещастна смърт, ако не се съжалите над нея. Хората говорят нехайно за нея, защото е стара и немощна, сякаш няма всички ние, ако сме пощадени, да станем също такива; и тогава, когато младите остареят, те ще смятат, че трябва някой да се грижи за тях. Много е наивно от моя страна да Ви пиша по този начин, но когато я чувам да се опитва да не стене и я виждам да ме гледа, усмихвайки се, за да ме утеши, когато знам, че я боли, и когато си помисля, че тя не знае най-лошото, но скоро ще го научи, и тогава няма да се оплаква, но аз ще седя, гадаейки за всичко, върху което тя размишлява, за глад и мизерия — чувствам, че сърцето ми ще се разкъса, и не знам какво говоря или правя… майка ми — майка, заради която съм понесла много, Боже пази я от тази съдба!
Опазете я, госпожо, и Той ще ви благослови; а аз, горкото нещастно създание, което съм, ще Ви благодаря и ще се моля за Вас, докато съм жива.