Вечерта настъпи бързо, много по-бързо, отколкото очаквах. По залез-слънце започна да вали силен сняг. Напразно се опитвах да защитя любимата си спътница от бурята: вятърът запращаше снега в лицата ни и го трупаше толкова високо по земята, че ние едва се придвижвахме; а пък нощта беше толкова тъмна, че ако не бе бялото покривало на земята, ние нямаше да виждаме и един ярд пред нас. Бяхме оставили придружаващия ни фургон далеч зад нас, когато осъзнах, че бурята ме бе накарала несъзнателно да се отклоня от моя планиран маршрут. Бях се отдалечил няколко мили от пътя си. Моите познания за страната ми позволиха да се върна на правилния път; но вместо да преминем, както първоначално бе договорено, по кръстопът през Стануел до Дачет, бях принуден да поема по пътя на Егъм и Бишъпгейт. Следователно беше сигурно, че другото превозно средство нямаше да ни настигне, че нямаше да срещнем нито една жива душа, докато не пристигнем в Уиндзор.
Подвижният покрив на кабриолета ни беше вдигнат и аз закачих едно палто за него, за да закрия по този начин любимата ми мъченица от плющящата суграшица. Тя се облегна на рамото ми, ставайки все по-вяла и по-слаба с всеки миг; отначало отговаряше на моите ободряващи думи с любяща благодарност, но постепенно потъна в тишина; главата ѝ лежеше тежко върху мен и знаех, че тя е жива, единствено от нейното неравно дишане и чести въздишки. За момент реших да спра и обръщайки гърба на двуколката срещу силата на буря, да изчакам сутринта, доколкото мога. Но вятърът беше студен и пронизващ, а от време на време тръпките на моята бедна Идрис и жестокият студ, който чувствах и аз, доказваха, че това би бил опасен опит. Накрая помислих, че е заспала — фатален сън, предизвикан от измръзване: в този момент забелязах тежките очертания на една колиба да се открояват на тъмния хоризонт близо до нас:
— Скъпа моя любов — казах аз, — издръж още един момент и ще имаме подслон; нека спрем тук, за да отворя вратата на този благословен дом.
Докато говорех, сърцето ми беше възторжено, а сетивата ми плуваха в обилна радост и благодарност; облегнах главата на Идрис на кабриолета и изскачайки, се промъкнах през снега до колибата, чиято вратата беше отворена. Имах уред за набавяне на светлина и той ми показа удобна стая с купчина дърва в единия ъгъл и никаква проява на безредие, освен че вратата бе оставена частично отворена и снегът, влизайки вътре, беше затрупал прага. Върнах се към двуколката и внезапната промяна от светлина към мрак първоначално ме заслепи. Когато възстанових зрението си — вечни Боже на този беззаконен свят! О, върховна смърт! Няма да нарушавам тихото ти господство или да обезобразявам разказа си с безплодни възклицания на ужас — видях Идрис, която беше паднала от седалката на пода на кабриолета; главата ѝ и едната ѝ ръка бяха провиснали навън. Поразен от пристъп на ужас, аз я вдигнах; сърцето ѝ беше без пулс, избледнелите ѝ устни не помръдваха и от най-малкия дъх.
Занесох я в колибата; поставих я на леглото. Запалвайки огън, разтърках скованите ѝ крайници; в продължение на два дълги часа се опитвах да възвърна отишлия си живот и когато надеждата беше толкова мъртва, колкото и моята любима, затворих с треперещи ръце оцъклените ѝ очи. Не се съмнявах какво трябва да сторя сега. В безредиците около моята болест задачата по погребването на нашия скъп Алфред бе прехвърлена на баба му, бившата кралица, и тя, вярна на страстта си към властта, го бе отнесла в Уиндзор и погребала в семейната гробница в параклиса „Сейнт Джордж“. Трябваше да отида към Уиндзор, да успокоя тревогата на Клара, която неспокойно ще ни очаква — ала охотно ще ѝ спестя съкрушителния спектакъл на Идрис, донесена от мен, безжизнена от пътуването. Така че първо щях да поставя любимата си до нейното дете в гробницата и сетне щях да потърся бедните деца, които щяха да ме очакват.
Запалих лампите на двуколката; загърнах Идрис с кожи и я поставих по протежение на седалката; след това, поемайки юздите, накарах конете да тръгнат напред. Продължихме през снега, който лежеше на купчини по пътя, докато падащите снежинки, засилили се срещу мен с удвоена ярост, ме заслепяваха. Болката, причинена от гневните стихии, и студеното желязо на снежните стрели, които ме обстрелваха и навлизаха в ранената ми плът, бяха облекчение за мен; притъпяваха душевното ми страдание. Конете залитаха напред и юздите висяха свободно в ръцете ми. Често си мислех, че ще положа главата си близо до сладкото, студено лице на моя изгубен ангел и така ще се предам на завладяващата ме апатия. Ала не можех да я оставя плячка на птиците; в изпълнение на моето решение щях да я поставя в гроба на нейните прародители, където милостивият Бог може би ще ми позволи и аз да остана.