Пътят, по който минахме през Егъм, ми беше познат; но вятърът и снегът караха конете да дърпат товара си мудно и тягостно. Изведнъж вятърът обърна посоката си от югозапад на запад и след това отново на северозапад. Както Самсон с мъка и усилие разтърсил из основи колоните, които поддържали филистимския храм, така и бурята разтрисаше плътните изпарения, скупчени на хоризонта, докато масивният купол от облаци падаше на юг, разкривайки през разпръснатата мрежа чистите висини и дребните звезди, които бяха разположени на неизмеримо разстояние в кристалните полета и изсипваха късите си лъчи върху блестящия сняг. Дори конете бяха ободрени и продължиха с възобновена сила. Ние влязохме в гората на Бишъпгейт и в края на Дългата разходка видях замъка, „гордата крепост на Уиндзор, издигаща се във величието на симетрията, опасана с двойния пояс на сродните ѝ съвременни кули“93. Погледнах с благоговение постройката, древна почти колкото скалата, върху която стоеше, дом на кралете, предмет за възхищение на мъдреците. С по-голямо благоговение и печална привързаност я видях като убежището на дългата любов, на която се бях радвал там с тленното, несравнимо съкровище от прах, което сега лежеше студено до мен. Сега наистина можех да се предам на цялата мекота на моята природа и се разплаках като жена, издавайки горчиви вопли, докато познатите дървета, стадата от елени и моравата, често стъпквана от нозете на самодиви, ми се явяваха поред с тъжни спомени. Бялата порта в края на Дългата разходка беше широко отворена и аз стигнах до празния град през първата порта на феодалната кула; сега параклисът „Сейнт Джордж“, с почернелите си набраздени страни, беше точно пред мен. Спрях пред вратата му, която беше отворена; влязох и поставих запалената си лампа на олтара; сетне се върнах и с нежна предпазливост отнесох Идрис по пътеката до олтара и я положих нежно на килима, който покриваше стъпалото, водещо до масата за причастие. Знамената на рицарите от Ордена на жартиерата и техните полуизвадени мечове бяха окачени в безсмислена бродерия над троновете. Там висеше и знамето на нейното семейство, все още увенчано от кралската корона. Сбогом на славата и величествеността на Англия! Обърнах гръб на тази суета с леко чувство на удивление как човечеството е могло изобщо да се вълнува от такива неща. Наведох се над безжизнения труп на моята любима и докато гледах непокритото ѝ лице с черти, вече сковани от смъртта, изпитах чувството, че цялата видима вселена е станала също тъй бездушна, безсмислена и неутешима като този образ от студена пръст пред мен. За момент усетих непоносима борба със и отвращение към законите, които управляват света, докато спокойствието, все още доловимо върху лицето на моята мъртва любов, не ме върна към по-утешителен мисловен тон и аз продължих да изпълнявам последния дълг, който можеше да ѝ бъде изплатен. Толкова много ѝ завиждах, задето се наслаждава на тъжния имунитет на гроба, че не можех да я оплаквам.
Гробницата наскоро бе отваряна, за да бъде поставен в нея нашия Алфред. Церемонията, обичайна за тези последни дни, бе изпълнена набързо и капакът на пода на параклиса, който закриваше нейния вход, не беше върнат на мястото му. Слязох по стъпалата и поех през дългия проход към голямата гробница, в която се намираше родственият прах на моята Идрис. Разпознах малкия ковчег на моето детенце. С прибързани, треперещи ръце направих до него ковчег, разстилайки кожите и индийските шалове, които бяха обгръщали Идрис в пътуването ѝ дотук. Запалих проблясващата лампа, която мъждукаше в този влажен дом на мъртвите, след това отнесох моята изгубена любов до последното ѝ ложе, подреждайки прилично крайниците ѝ и покривайки ги с мантия, забулвайки всичко, с изключение на лицето ѝ, което все още беше прекрасно и спокойно. Тя изглеждаше сякаш си почива от преумора, с красиви очи, потопени в сладък сън. Ала не беше тъй — тя беше мъртва! Колко силно копнеех тогава да легна до нея и да я гледам, докато смъртта не ме заключи в същия покой.
Но смъртта не идва по заповед на нещастните. Наскоро се бях възстановил от смъртна болест и кръвта ми никога досега не бе текла в такъв равномерен поток, нито крайниците ми някога са били тъй изпълнени с пъргава жизненост, както сега. Чувствах, че смъртта ми трябва да бъде доброволна. Ала кое по-естествено от глада, докато гледах в тази зала на смъртността, щеше да ме изпрати в света на мъртвите, освен изгубената надежда на живота ми? Междувременно, докато я гледах, чертите, които имаха кръвна прилика с Ейдриън, отнесоха мислите ми обратно към живите, към онзи скъп приятел, към Клара и към Евелин, които вероятно сега бяха в Уиндзор и очакваха с нетърпение нашето пристигане.