Стори ми се, че чух шум, стъпка в далечния параклис, която отекна от сводестия му покрив и долетя до мен през кухите проходи. Дали Клара беше видяла моята двуколка да минава през града и ме бе потърсила тук? Трябва да я предпазя поне от ужасната сцена, представена от гробницата. Изкачих се по стъпалата и тогава видях една женска фигура, прегъната от възрастта и облечена в дълги траурни одежди, да се придвижва през мъглявия параклис, подкрепяна от тънък бастун и все пак залитайки и с тази опора. Тя ме чу и погледна нагоре; лампата, която държах, осветяваше фигурата ми, а лунните лъчи, промъкващи се през изрисуваните стъкла, паднаха върху лицето ѝ, набръчкано и мършаво, но с проницателни очи и повелително чело — разпознах графинята на Уиндзор. С дълбок глас тя попита:
— Къде е принцесата?
Посочих към отместения капак: тя тръгна към мястото и погледна надолу към осезаемата тъмнина, защото гробницата беше твърде далеч, за да бъдат различени лъчите на малката лампа, която бях оставил там.
— Твоята светлина — каза тя. Дадох ѝ я и тя погледна сега видимите, но стръмни стъпала, сякаш изчисляваше способността си да слезе по тях.
Инстинктивно направих мълчаливо предложение за помощ. Тя ми направи знак да се отдръпна с презрителен поглед, казвайки с груб глас, докато сочеше надолу:
— Там поне ще бъде моя, необезпокоявана.
И тръгна умишлено надолу, докато аз, покрусен, нещастен отвъд думи, сълзи или стенания, се хвърлих на пода — скованото тяло на Идрис още беше пред мен, покосеното ѝ от смърт лице, притихнало във вечен покой там долу. Това за мен беше краят на всичко! Предния ден си бях представял различни приключения и общение с моите приятели в отвъдното — сега бях прескочил промеждутъка и бях достигнал самия ръб и предел на живота. Така обвит в мрак, затворен, заграден, закрит от всемогъщото настояще, аз се стреснах от звука на крака по стъпалата на гробницата и си спомних за нея, която напълно бях забравил, моя гневен посетител; високата ѝ снага плавно се издигна от гробницата, жива статуя, пропита с омраза и пламенно човешко съперничество: стори ми се, че бе достигнала пътеката; стоеше неподвижно, търсейки само с очите си някакъв желан предмет — докато, забелязвайки ме наблизо до себе си, не положи набръчканата си ръка върху моята и не извика с треперещ глас: „Лайнъл Върни, сине мой!“ Това име, употребено в такъв момент от майката на моя ангел, вдъхна в мен повече уважение, отколкото някога бях изпитвал към тази презрителна дама. Сведох главата си, целунах сбръчканата ѝ ръка и отбелязвайки, че тя трепери яростно, я подкрепих да стигне до края на олтара, където тя седна на стъпалата, водещи до кралския трон. Позволи да бъде водена и все още хванала ръката ми, отметна глава назад, докато лунните лъчи, обагрени в различни цветове от боядисаното стъкло, падаха върху нейните блестящи очи; осъзнавайки слабостта си и отново припомняйки си своето дълго ценено достойнство, тя прогони сълзите; ала те падаха бързо, когато изрече за извинение:
— Тя е толкова красива и спокойна, дори в смъртта. Никакво грубо чувство никога не е смрачавало ведрото ѝ чело; а как се отнесох с нея аз? Ранявайки нежното ѝ сърце с жестока студенина; през последните години нямах никакво състрадание към нея, дали ми прощава тя сега? Малко, малко е от полза да се говори за покаяние и прошка пред мъртвите, ако веднъж през живота ѝ бях уважила нейните благородни желания и бях обуздала грубата си природа, за да ѝ доставя удоволствие, нямаше да се чувствам тъй.
Идрис и майка ѝ не си приличаха по външност. Тъмната коса, дълбоките черни очи и изтъкнати черти на бившата кралица бяха в пълна противоположност със златните кичури, съвършените сини кълба и меките черти и контур на лицето на дъщеря ѝ. Ала в последно време болестта беше взела от моето бедно момиче пълното очертание на лицето ѝ и го беше смалило до коравата форма на костта отдолу. В челото ѝ, в овалната ѝ брадичка, можеше да се открие прилика с майка ѝ; даже в някои настроения, жестовете им не бяха напълно различни; нито пък това беше учудващо, след като бяха живели толкова дълго заедно.
Има магическа сила в приликата. Когато някой, когото обичаме, умре, ние се надяваме да го видим в друго състояние и наполовина очакваме, че съзнанието ще вдъхнови новото му облекло в подражание на изгнилата му земна одежда. Но това са само идеи на ума. Знаем, че инструментът е потръпнал, че разумният образ лежи в нещастни отломки, разтворени до едно прашно небитие; един поглед, жест или движение на крайниците, сходни с тези на мъртвеца, у някой жив човек докосва вълнуващ акорд, чиято свещена хармония се усеща в най-скъпото кътче на сърцето. Необичайно развълнуван, съсипан пред този призрачен образ и поробен от силата на кръвта, проявена в подобния поглед и движение, аз продължих да треперя в присъствието на суровата, горда и досега разлюбена майка на Идрис.