Последният човек полностью

Наистина беше добре познат. Всяка колиба стоеше на обичайното си място, всяко дърво носеше познатия си вид. Навикът бе гравирал незаличимо върху моята памет всеки завой и промяна на предмет по пътя. На кратко разстояние отвъд Малкия парк имаше един бряст, наполовина отвят от буря преди десетина години, ала все още с голи, натоварени със сняг клони, той се простираше през пътеката, която се виеше през една ливада до плитък поток, чието ромолене беше заглушено от сланата — онзи прелез, онази бяла порта, онзи кух дъб, който несъмнено някога са принадлежали на гората и която сега показваше на лунната светлина своя зейнал процеп, на чийто чудноват облик, изигран от здрача като подобие на човешка форма, децата бяха дали името Фалстаф; всички тези предмети ми бяха също толкова добре познати, колкото и студеното огнище на опустелия ми дом, и всяка обрасла с мъх стена и участък от овощна градина бяха сходни както близнаци агнета в окото на непознатия, ала в моя привикнал поглед те имаха разлики, разграничения и имена. Англия остана, макар че беше мъртва — аз видях призрака на весела Англия в сянката на онази разлистена гора, в която изчезнали поколения са се забавлявали в сигурност и спокойствие. Към това болезнено разпознаване на познати места беше добавено и чувство, усетено от всички и разбрано от никого — чувство, че в някакво състояние, по-малко мечтателно от сън, в някакво минало истинско съществуване бях виждал всичко, което виждах сега, с абсолютно същите чувства, каквито изпитвах сега, докато го гледах — сякаш всички мои усещания бяха двойно огледало на някогашно откритие. За да се отърва от това потискащо чувство, се опитах да си представя промяна в това спокойно място — това засили настроението ми, карайки ме да обръщам повече внимание на предметите, които причиняваха болката ми.

Стигнах до Дачет и до скромния дом на Люси — преди шумен с веселбари в съботните вечери или подреден и спретнат в неделя сутрин, той беше свидетелството за труда и почтените навици на домакинята. Снегът се бе разстлал високо около вратата, сякаш тя беше останала отворена в продължение на много дни.

— „Каква смъртна сцена тук Росций е разиграл?“94 — измърморих на себе си, докато разглеждах тъмните прозорци. Отначало помислих, че видях светлина в един от тях, но се оказа просто пречупването на лунните лъчи, а единственият звук беше пращенето на клоните, докато полъхът вихреше снежинките от тях — луната плаваше високо и непомрачено в безконечния ефир, докато сянката на колибата лежеше тъмна насред градината отзад. Влязох в нея през отворената вратичка и разтревожено огледах всеки прозорец. Накрая засякох лъч светлина да се прокрадва през затворен капак в една от горните стаи — това беше необикновено усещане, уви! Да погледнеш към някоя къща и да кажеш, че в нея пребивава обичайният ѝ обитател — вратата на къщата беше затворена само с резе, затова влязох и се изкачих по осветеното от луната стълбище. Вратата на обитаваната стая беше открехната: като погледнах, видях Люси да седи, сякаш работи, на масата, върху която стоеше свещта; уредите за бродиране бяха разпръснати около нея, но ръката ѝ беше паднала в скута ѝ и очите ѝ, приковани в земята, разкриваха с празнината си, че мислите ѝ се лутат другаде. Следи от тревога и грижи бяха отслабили предишната ѝ красота — но нейното семпло облекло и каскет, нейното унило поведение и единствената свещ, която хвърляше светлината си върху нея, за момент придадоха живописен вид на всички тях. Страшната действителност ме върна от размишленията ми — една фигура лежеше опъната на леглото, покрита с чаршаф — майка ѝ беше мъртва, а Люси, далеч от целия свят, изоставена и сама, бдеше до трупа през уморителната нощ. Аз влязох в стаята и неочакваната ми поява първоначално предизвика писък в единствения оцелял от тази мъртва нация; но тя ме разпозна и се освести, с обичайното за нея бързо упражнение на самоконтрол.

— Не ме ли очакваше? — попитах с онзи тих глас, който присъствието на мъртвец сякаш ни кара инстинктивно да използваме.

— Много сте добър — отговори тя, — че идвате; никога не бих могла да ви се отблагодаря достатъчно, но е твърде късно.

— Твърде късно — извиках аз. — Какво искаш да кажеш? Не е късно да те отведа от това пусто място и да те съпроводя до…

Собствената ми загуба, която бях забравил, докато говорех, сега ме накара да се обърна, докато задушаваща мъка секна речта ми. Отворих рязко прозореца и погледнах към студения, чезнещ, призрачен безформен кръг отгоре и хладната бяла земя отдолу — дали духът на сладката Идрис плаваше по замръзналия от луната кристален въздух? Не, не, със сигурност по-топла атмосфера, по-прекрасно местообитание е нейното!