По време на пътуването ни графинята ми разказа необикновените обстоятелства, които я бяха довели по тъй странен начин при мен в олтара на параклиса „Сейнт Джордж“. Когато за последно се беше сбогувала с Идрис, докато тревожно бе гледала нейното повехнало лице и бледо изражение, тя внезапно била поразено от убеждението, че я вижда за последно. Било трудно да се раздели с нея, докато била под властта на това чувство, и за последен път тя се опитала да убеди дъщеря си да се предаде на грижите ѝ, позволявайки ми да се присъединя към Ейдриън. Идрис меко отказала и така се разделили. Мисълта, че никога повече не ще се срещнат, се разраснала в съзнанието на графинята и я преследвала непрекъснато; хиляди пъти тя решавала да се обърне назад и да се присъедини към нас, и отново и отново била възпирана от гордостта и гнева, на които тя беше робиня. Горда по душа, каквато беше, тя къпела възглавницата си с нощни сълзи и през деня била сломена от нервно вълнение и очакване на страшното събитие, което била напълно неспособна да предотврати. Тя призна, че в този период нейната омраза към мен нямала граници, тъй като гледала на мен като на единствената пречка пред изпълнението на най-скъпото ѝ желание — това да се грижи за дъщеря си в последните ѝ мигове. Искала да изрази страховете си пред сина си и да потърси утеха в неговото съчувствие или кураж в отхвърлянето му на нейните поличби.
На първия ден от пристигането ѝ в Дувър тя вървяла с него по плажа и с плахостта, характерна за страстните и преувеличени чувства, постепенно повеждала разговора към желаната точка, за да може да му сподели своите страхове, когато пратеникът, който носел писмото ми, обявяващо временното ни завръщане в Уиндзор, се появил на кон при тях. Той обрисувал някакъв устен разказ за това как ни е оставил и добавил, че независимо от бодростта и добрата смелост на лейди Идрис, се страхувал, че тя едва ли ще стигне жива до Уиндзор.
— Вярно — рече графинята, — страховете ти са оправдани, тя скоро ще си отиде!
Докато говорела, очите ѝ били насочени към една кухина в скалата, подобна на гробница, и тя видяла — заяви това с тържественост — Идрис да крачи бавно към тази пещера. Тя била с гръб към нея, главата ѝ била наведена надолу, бялата ѝ рокля била такава, каквато тя бе привикнала да носи, обаче един тънък воал, подобен на траурна лента, покривал златните ѝ кичури и я скривал като слаба, прозрачна мъгла. Идрис изглеждала унила, докато послушно се предавала пред някаква повеляваща сила; покорно влязла и се изгубила в тъмната кухина.
— Ако имах склонност към такива мечтателски настроения — каза уважаемата дама, продължавайки разказа си, — може би щях са се усъмня в очите си и да обвиня своето лековерие; но действителността е светът, в който живея, и не се съмнявах, че това, което видях, съществуваше отвъд мен. От този момент не можех да намеря покой; бях готова да се разделя с живота, за да я видя още веднъж, преди да умре; знаех, че няма да го постигна, ала все пак трябваше да пробвам. Веднага заминах за Уиндзор и макар да бях уверявана, че пътуваме бързо, ми се струваше, че напредъкът ни наподобява този на охлюв и че препятствия изникваха единствено за мое раздразнение. Все още те обвинявах и трупах върху главата ти огнената пепел от изгарящото ме нетърпение. Не изпитах разочарование, а мъчителен ужас, когато ти ми посочи последния ѝ дом; и думи трудно биха изразили отвращението, което в този момент изпитвах към теб, победоносната пречка към най-скъпите ми желания. Видях я и гняв, и омраза, и несправедливост умряха пред нейния ковчег и отстъпиха място на разкаяние (Велики боже, аз го изпитвам!), което трябва да тая, докато паметта и чувствата ми издържат.
Да излекувам това угризение, да предотвратя пробуждането на любовта и новородената благост да сътворят същия горчив плод, който омразата и грубостта бяха създали — посветих всичките си усилия да успокоя почтената, разкаяла се грешница. Нашата компания беше печална; всеки беше обзет от съжаление за онова, което беше непоправимо, тъй като отсъствието на майка му засенчваше дори детското веселие на Евелин. Към това се прибавяха и изгледите за несигурното ни бъдеще. Преди окончателното осъществяване на която и да е голяма доброволна промяна умът се колебае, ту утешавайки се чрез пламенни очаквания, ту отдръпвайки се от препятствия, които, изглежда, никога не са се представяли преди с тъй страшен облик. Неволен трепет премина през мен, когато си помислих, че след още един ден ще сме прекосили водната преграда и ще сме тръгнали напред на онова безнадеждно, безкрайно, тъжно скитане, на което съвсем доскоро гледах като единственото облекчение за скръбта, която ситуацията ни позволяваше.