След като изминаха три дни, бурята утихна, чайките полетяха над спокойното лоно на безветрената атмосфера и последните жълти листа на най-горните клони на дъбовете увиснаха неподвижно. Морето вече не се разбиваше с ярост, но продължаваше да е бурно. Все пак таяхме надежда за промяна и не се съмнявахме, че след няколко дни то ще възстанови спокойствието си. Залезът на четвъртия ден потвърди тази идея; беше ясен и златист. Докато гледахме пурпурното море, сияещо отдолу, вниманието ни бе привлечено от едно необикновено зрелище; едно тъмно петънце — като се приближи, видяхме, че е лодка, която яздеше върха на вълните и от време на време се изгубваше в стръмните долини между тях. Следяхме движението ѝ, изпълнени с нетърпеливи въпроси, и когато видяхме, че очевидно се бе запътила към брега, се спуснахме до единственото проходимо място и вдигнахме знаме, за да я насочим. С помощта на бинокли различихме нейния екипаж; той се състоеше от девет мъже, англичани, действително принадлежащи към двете чети с наши хора, които ни бяха изпреварили и от няколко седмици се намираха в Париж. Бяхме привикнали да срещаме сънародниците си в далечни страни и поздравихме нашите посетители при пристигането им с протегнати ръце и радостни приветствия. Те не бързаха да отвърнат на поздравленията ни. Изглеждаха ядосани и възмутени като гневното море, което бяха прекосили при надвиснала опасност, макар че очевидно бяха по-недоволни един от друг, отколкото от нас. Беше необичайно да видя тези човешки същества, които изглеждаха, сякаш бяха поникнали от земята като редки и безценни растения, пълни с яростна страст и дух на гневно съревнование. Първото им желание беше да бъдат изпратени до лорд-протектора на Англия, така нарекоха Ейдриън, макар че той отдавна бе захвърлил празната титла, като горчива подигравка със сянката, до която протектората сега беше сведен. Те бързо бяха отведени до замъка Дувър, от чиято кула Ейдриън бе наблюдавал движенията на лодката. Той ги прие с интереса и удивлението, които това странно посещение предизвикваше. В бъркотията, породена от техните гневни искания за привилегии, отне много време, преди да успеем да открием тайното значение на това странно събитие. Постепенно, от освирепелите декламации на един, свирепите включвания на друг и горчивите подигравки на трети, научихме, че те са представители от нашата колония в Париж; от три партии, основани там, всяка с гневно съперничество се опитала да постигне превъзходство над другите две. Тези представители бяха изпратени от партиите при Ейдриън, който е бил избран за посредник, и бяха пропътували от Париж до Кале през пустите градове и безлюдната провинция, отдавайки се на жестоката омраза, която изпитват един към друг, и сега те защитаваха своите каузи с отявлен партиен дух.
Разпитвайки представителите поотделно, след много проучвания ние научихме истинската ситуация в Париж. Тъй като парламентът го беше избрал за заместник на Райланд, всички оцелели англичани се бяха подчинили на Ейдриън. Той беше нашият водач, който да ни отведе от родната земя до непознати страни, нашият законодател и закрилник. При първоначалните договаряния за нашето преселване не беше предвидена продължителна раздяла на членовете ни и ръководството на цялата група беше подчинено на графа на Уиндзор. Но непредвидени обстоятелства промениха нашите планове и в рамките на близо два месеца по-голямата част от нашите хора се бяха оказали далеч от върховния си началник. Те се бяха разделили на две различни партии и при пристигането им в Париж между тях възникнали разногласия.
Бяха заварили Париж пустиня. Когато чумата се бе появила за пръв път, връщането на пътници и търговци и общуването чрез писма редовно ни осведомяваха за разрухата, причинена от болестта на континента. Но когато смъртността се увеличи, тези отношения намаляха и бяха прекъснати. Дори в самата Англия общуването от единия край на острова до другия стана бавно и рядко. А ако някой меланхоличен пътешественик, желаещ да се увери в живота или смъртта на своите роднини, отплаваше от френския бряг, за да се завърне сред нас, алчният океан често поглъщаше малкия му плавателен съд или след ден-два той биваше заразен от болестта и умираше, преди да може да разкаже историята за опустошението на Франция. Следователно бяхме до голяма степен невежи относно ситуацията на континента и таяхме някаква смътна надежда, че ще открием многобройни спътници из просторните му земи. Но същите причини, които толкова страховито бяха смалили английската нация, имаха даже по-голям простор за злини в нашата страна съседка. Франция беше пуста; по време на дългия път от Кале до Париж нито едно човешко същество не било открито. В Париж имало няколко, навярно стотина, които се предали на настъпващата съдба, бродели по улиците на столицата и се събирали, за да разговарят за отминали времена с онази жизненост и дори веселие, които рядко изоставят хората от тази нация.