Щом се зародил духът на раздора, най-незначителните поводи му давали сила. Пристигайки в Париж, първата партия завладяла Тюйлери; случайност и приятелското чувство накарали втората да се настани близо до тях. Възникнало съревнование относно разпределението на плячката; началниците на първата група поискали всичко да бъде предоставено на тяхно разположение; с това предложение отсрещната страна отказала да се съобрази. Когато следващия път втората отишла да търси храна, портите на Париж били залостени за нея. След като преодолели тази трудност, нейните членове се насочили към Тюйлери. Открили, че враговете им вече били изгонени оттам от Избраните, както се наричала фанатичната партия, които отказвали да допуснат в двореца всеки, който първо не се отрече от подчинението си към другиго, освен Бог и неговия пратеник на земята, техния водач. Това било началото на размириците, които накрая продължили толкова дълго, че трите партии, въоръжени, се срещнали на площад Вандом, всяка решена да потуши със сила съпротивата на противниците си. Те се събрали, мускетите им били заредени и дори насочени към гърдите на техните така наречени врагове. Една дума щяла да е достатъчна последните хора там да натоварят душите си с престъплението на убийството и да потопят ръцете си в кръвта на другия. Чувство за срам, спомен, че не само тяхната кауза, но и съществуването на цялата човешка раса е заложено на картата, нахлули в гърдите на водача на най-многобройната партия. Той бил наясно, че ако редиците изтънеят, няма кой друг да ги попълни; че всеки човек е като безценен скъпоценен камък в кралска корона, която, ако бъде унищожена, земните недра не биха могли да възстановят. Той беше млад мъж и беше сприхав от самонадеяност и представата за неговия висок ранг и превъзходство пред всички други претенденти; сега се разкаял за делата си, усетил, че всичката кръв, която била на път да бъде пролята, ще тежи на съвестта му, с внезапен порив пришпорил коня си между групите и поставяйки една бяла носна кърпичка на върха на издигнатия си меч, поискал преговори, а другите водачи се подчинили на сигнала. Той говорил сърдечно, припомнил им клетвата да се подчиняват на лорд-протектора, обявил настоящата им среща за измяна и бунт, признал, че бил постъпил прибързано от страст, и предложил всяка страна да изпрати представители при графа на Уиндзор, приканвайки неговата намеса и предлагайки подчинение на неговото решение. Предложението му било прието, всеки водач дал съгласието си да ръководи оттеглянето и освен това се съгласили, че след като одобренията на техните страни са разгледани, те ще се срещнат още същата нощ на някое неутрално място, за да потвърдят примирието. На срещата на началниците този план бил окончателно одобрен. Водачът на фанатиците отказал да допусне посредничеството на Ейдриън; той изпратил посланици, а не представители, за да отстояват претенцията му, а не да защитят каузата му.
Примирието трябвало да продължи до първи февруари, когато партиите отново щели да се съберат на площад Вандом; следователно беше от изключителна важност Ейдриън да пристигне в Париж преди този ден, тъй като и косъм можеше да обърне везната и спокойствието, изплашено от дребни кавги, можеше да се завърне да бди само над немите мъртви. Вече беше двадесет и осми януари; всеки кораб, разположен близо до Дувър, беше разбит на парчета и унищожен от яростните бури, които описах. Пътуването ни обаче не позволяваше отлагане. Още същата нощ Ейдриън, аз и дванадесет други, приятели или придружители, отплавахме от английския бряг в лодката, която беше довела представителите. Всички се редувахме на греблата и неотложният повод за нашето заминаване ни предостави изобилни теми за предположения и разговори, като потисна чувството, че напускаме родната си страна, обезлюдявайки я за последен път. Беше спокойна звездна нощ и тъмните очертания на английското крайбрежие продължиха известно време да бъдат видими на промеждутъци, докато се издигахме на широкия гръб на вълните. Аз се напрягах с дългото гребло, за да дам бързи тласъци на лодката ни, и докато водите се удряха с меланхоличен звук в страните ѝ, гледах с тъжна привързаност към онази последна гледка на опасаната от море Англия и присвивах очи, за да не изгубя твърде скоро от поглед осеяната със замъци скала, която се издигаше, за да защитава земята на героизма и красотата от набезите на океана. Самотна чайка прелетя над главите ни, за да потърси гнездото си в една пукнатина на пропастта. Да, ти ще посетиш отново земята, където си роден, помислих си аз, докато наблюдавах със завист въздушния пътешественик, но ние не ще го направим никога повече! Гробница на Идрис, сбогом! Гроб, в който моето сърце лежи погребано, сбогом завинаги!