Пътувахме по вода в продължение на дванадесет часа и силното вълнение ни караше да използваме цялата си сила. Най-накрая, чрез простите удари на гребането, стигнахме до френското крайбрежие. Звездите избледняха и сивото утро хвърли мрачен воал върху сребристите рога на гаснещата луна — слънцето се издигна широко и червено от морето, докато вървяхме през пясъка към Кале. Първата ни грижа беше да се сдобием с коне и макар и уморени от нощта ни, изпълнена с бдение и мъки, няколко души от нашата дружина веднага тръгнаха да търсят из просторните полета на откритата и вече безплодна равнина около Кале. Разделихме се на стражи, като моряци, и някои почиваха, докато други подготвяха сутрешната трапеза. Нашите пратеници се върнаха по обяд само с шест коня — с тях Ейдриън, аз и още четирима продължихме пътуването си към великия град, който обитателите му любящо наричаха „столицата на цивилизования свят“. По време на дългата им почивка нашите коне бяха станали почти диви и ние прекосихме равнината около Кале с буйна скорост. От височината близо до Булон аз отново се обърнах, за да погледна Англия; природата беше хвърлила мъглива мантия над нея, скалите ѝ бяха скрити — видях разстлалата се водна преграда, която ни разделяше и никога повече нямаше да бъде прекосена; тя лежеше в океанската равнина,
Съсипано бе гнездото, уви! Лебедите на Албион бяха изчезнали завинаги — една необитаема скала в широкия Тих океан, която от създаването на света е била пуста, безименна, незабелязана, ще бъде също толкова важна в бъдещата история, колкото обезлюдена Англия.
Пътуването ни беше възпрепятствано от хиляди пречки. Щом конете ни започнаха да се изморяват, трябваше да потърсим други — и часове бяха загубени, докато изразходвахме хитростите си, примамвайки някои от тези освободени роби на човека да поемат отново хомота си, докато преминавахме от конюшня на конюшня през градовете с надеждата, че ще открием такива, които не са забравили подслона на родните им кошари. Лошият ни успех при набавянето им ни принуди непрекъснато да оставяме някой от нашите спътници и на първи февруари Ейдриън и аз влязохме в Париж напълно сами. Спокойното утро се беше съмнало, когато пристигнахме в „Сен Дени“, и слънцето беше високо, когато шумът от гласове и сблъсъкът на оръжия, от който се бояхме, ни насочиха към мястото, където нашите сънародници се бяха събрали на площад Вандом. Подминахме тълпа от французи, които обсъждаха лудостта на островните нашественици, а сетне, взимайки внезапен завой към площада, видяхме слънчевия блясък върху извадени мечове и закрепени щикове, докато крясъци и врява раздираха въздуха. Това беше сцена на непривична бъркотия в тези дни на обезлюдяване. Подбудени от измислени неправди и обидни подигравки, противоположните страни се бяха втурнали да се нападат помежду си, докато Избраните, оттеглили се настрана, сякаш изчакваха възможността да се спуснат с по-добро предимство върху враговете си, когато те вече взаимно са се обезсилили. Една милостива сила се намеси и кръв не се проля; защото, докато обезумялата тълпа беше в разгара на нападението, жени, съпруги, майки и дъщери се втурнаха сред нея; те хванаха юздите, прегърнаха коленете на конниците и увиснаха на вратовете или въоръжените ръце на побеснелите си роднини; пронизителни женски писъци се смесиха с мъжките викове и образуваха дивата глъчка, която ни посрещна при пристигането ни.
Гласовете ни не се чуваха в суматохата. Ейдриън обаче се отличаваше с белия кон, който яздеше — пришпорвайки го, той се хвърли по средата на тълпата, беше разпознат и се надигна силен вик за Англия и протектора. Доскорошните противници, оживени до обич при вида му, се обединиха в безгрижно безредие и го заобиколиха, жените целуваха ръцете му и ръбовете на одеждите му, даже конят му получи почетните им прегръдки; някои проплакваха своето приветствие. Той се бе явил като ангел на мира, спуснал се сред тях, и единствената опасност беше, че смъртната му същност щеше да се разкрие чрез задушаването от доброжелателството на приятелите му. Гласът му най-накрая бе чут и те му се подчиниха; тълпата се отдръпна, само водачите се събраха около него. Бях виждал лорд Реймънд да язди през редиците си, погледът му на победа и величествените обноски му печелеха уважението и подчинението на всички; не такава беше появата или влиянието на Ейдриън. Неговата слаба фигура, пламенният му поглед, неговият жест, по-скоро на неодобрение, отколкото на власт, бяха доказателство, че любовта, несмесена със страх, му даваше господство над сърцата на множеството, което знаеше, че той никога не трепваше от опасност, нито пък беше подтикван от други подбуди освен грижата за общото благосъстояние. Вече не се долавяше разлика между двете страни, доскоро готови да пролеят кръвта на другата, защото, макар нито една от тях да не се предаде, и двете охотно се подчиняваха на графа на Уиндзор.