След почивка, продължила няколко дни, проведохме съвещание, за да вземем решение относно бъдещите ни стъпки. Първоначалният ни план беше да напуснем нашата неприветлива родна шир и да издирим за малцината оцелели удоволствията и насладите на южния климат. Не се бяхме спрели на някое определено място като крайна точка на нашите скитания; но един неясен образ на вечна пролет, благоуханни горички и искрящи потоци витаеше във въображението ни, примамвайки ни. Различни причини ни бяха забавили в Англия и накрая пристигнахме в средата на февруари; ако последвахме първоначалния ни план, щяхме да се озовем в по-неблагоприятно положение от преди, разменяйки нашия умерен климат за непоносимите летни жеги в Египет или Персия. Следователно бяхме принудени да променим плана си, тъй като сезонът продължаваше да бъде неподходящ, и беше решено, че трябва да изчакаме пристигането на пролетта в настоящата ни обител и така да подредим бъдещите си стъпки, че да прекараме горещите месеци в ледените долини на Швейцария, отлагайки южната част от пътешествието ни до следващата есен, ако изобщо щяхме да зърнем този сезон отново.
Замъкът и градът Версай ни предоставиха достатъчно място за пребиваване и групите, търсещи храна, се редуваха, за да ни доставят запаси. Имаше необикновена и ужасяваща разнородност в длъжностите на последните оцелели от човешката раса. Първоначално я оприличих на някоя колония, понесена над далечните морета, която за пръв път се заселваше в нова държава. Ала къде бяха оживлението и трудолюбието, характерни за един такъв сбор; първобитно изградените жилища, които трябваше да са достатъчни, докато не бъде построено по-просторно имение; набелязването на полетата; опитът за обработването им; нетърпеливото любопитство да открием непознати животни и билки; кръстосването на местността с цел да я проучим? Нашите жилища бяха дворци, храната ни — лесно съхранена в хамбари; нямаше нужда от труд, нямаше любознателност, нямаше неспокойно желание да се справим. Ако бяхме уверени, че така подсигуряваме живота на сегашните ни събратя, щеше да има повече жизненост и надежда в нашите съвещания. Трябваше да обсъдим момента, когато съществуващата продукция за издръжка на човека няма да ни е достатъчна, и какъв начин на живот трябва да приемем тогава. Трябваше да обмислим по-внимателно следващите си планове и да обсъдим мястото, където в бъдеще ще живеем. Но лятото и чумата наближаваха и ние не смеехме да гледаме напред. Всяко сърце се отвращаваше при мисълта за забавление; ако по-младите в нашата общност понякога бяха подтиквани от младежката и неопитомена радост да подемат някой танц или песен, за да развеселят меланхоличните времена, те изведнъж се отказваха, секнати от скърбящ поглед или мъчителна въздишка на някой от тях, чиято скръб и загуби го възпрепятстваха де се включи в празнуването. Ако смехът отекваше под покрива ни, сърцето все тъй пустееше от радост; и винаги, когато се случваше да стана свидетел на подобни опити за забавление, те вместо да намалят чувството ми за беда, го засилваха. Насред тълпата, търсеща удоволствия, аз затварях очи и виждах пред себе си неясната пещера, съхраняваща тленността на Идрис, и мъртвите, които лежаха наоколо, разлагайки се в притихнал покой. Когато отново се завръщах в настоящия миг, всяка нежна мелодия на лидийска флейта или хармоничен лабиринт от елегантни танци звучеше като демоничния хор във „Вълшебният стрелец“97 и наподобяваше подскоците на влечугите, заобикалящи магическия кръг.