Най-ценният ми период на покой настъпваше, когато, освободен от задължението да общувам с тълпата, можех да си отдъхвам в скъпия дом, където децата ми живееха. Наричам ги мои деца, понеже най-нежни бащински емоции ме обвързваха с Клара. Тя вече беше на четиринадесет; тъга и дълбоко познание за обстоятелствата, които я заобикаляха, усмиряваха неспокойния девически дух, а пък спомените за баща ѝ, когото тя боготвореше, и уважението ѝ към мен и Ейдриън, засадиха виеше чувство за дълг в младото ѝ сърце. Макар нравът ѝ да беше сериозен, тя не беше тъжна; нетърпеливото желание, което кара всички нас, когато сме млади, да скубем крилата си и да изпъваме вратовете си, за да можем по-бързо да кацнем на пръсти на върха на зрелостта, бе сломено в нея от ранните ѝ преживявания. Всичко, което тя можеше да отдели от преливащата любов по паметта на родителите ѝ и вниманието към нейните живи роднини, беше заделено за религията. Това беше невидимият закон на сърцето ѝ, който тя криеше с детинска сдържаност и ценеше още повече, защото беше тайна. Има ли вяра тъй пълна, великодушие тъй чисто, надежда тъй пламенна като тези на ранната младост? И Клара, цялата любов, нежност и доверие, която от дете бе хвърляна в необятното море от страст и нещастие, виждаше пръста на привидна божественост във всичко и най-голямата ѝ надежда беше да бъде приета от бога, пред който тя се прекланяше. Евелин беше само на пет години; радостното му сърце не беше способно на скръб и той оживяваше къщата ни с невинното веселие, присъщо на възрастта му.
Остарялата графиня на Уиндзор беше загубила стремежа си за власт, титла и величие; тя ненадейно беше обзета от убеждението, че любовта е единственото благо в живота, добродетелта — единственото облагородяващо отличие и значимо богатство. На това я бяха научили мъртвите устни на нейната пренебрегвана дъщеря; и с цялата пламенна буйност на характера ѝ графинята се посвети на придобиването на привързаността на останалите ѝ роднини. В младежките му години сърцето на Ейдриън беше хладно към нея и макар да се отнасяше с дължимото уважение, нейната студенина, примесена със спомена за разочарование и лудост, го караше да изпитва дори болка в нейно присъствие. Тя забелязваше това и все пак бе решена да спечели любовта му — препятствието послужи по-скоро да пробуди нейната амбиция. Както Хенри, император на Германия, лежал в снега пред портата на папа Лъв в продължение на три зимни дни и нощи, така и графинята в смирение чакаше пред ледените прегради на затвореното сърце на сина ѝ, докато той, слуга на любовта и принц на нежно благоволение, не ги отвори широко, за да я приеме, дарявайки с пламенност и благодарност почитта на синовната обич, която тя заслужаваше. Нейните разум, смелост и самообладание станаха мощни помощници на Ейдриън в трудната задача да управлява размирната тълпа, която му бе подчинена.
Основните обстоятелства, които нарушаваха спокойствието ни по онова време, се дължаха на близостта на пророка самозванец и неговите последователи. Те продължиха да живеят в Париж, но техни мисионери често посещаваха Версай — и такава бе властта на твърденията им, неверни, ала яростно повтаряни, над охотната лековерност на невежите и страхливите, че те рядко не успяваха да привлекат някой от нашите към своята страна. Един такъв пример, дошъл непосредствено до нашето внимание, ни накара да обмисляме окаяното състояние, в което трябва да оставим сънародниците си, когато при наближаването на лятото продължим към Швейцария и оставим зад нас една заблудена група в ръцете на техния подъл водач. Усещането за незначителността на нашата численост и очакването, че още повече ще намаляваме, ни притискаше; и докато прибавянето на някого към четата ни би било повод за поздравления за нас самите, двойно по-удовлетворяващо би било да спасим от пагубното влияние на суеверие и неумолима тирания жертвите, които, макар и доброволно оковани, стенеха под него. Ако смятахме, че проповедникът е искрен във вярата на собствените си пророчества или поне умерено подтикван от добрина при упражняването на придобитата си власт, ние щяхме веднага да се обърнем към него и да се опитаме с най-умелите си доводи да смекчим и очовечим възгледите му. Но той беше подбуден от амбиция, той копнееше да властва над последните изоставащи от прегръдката на смъртта; неговите планове отидоха толкова далеч, че го накараха да изчислява как, ако от тези смачкани останки оцелеят неколцина, така че нова раса да бъде издигната, той, държащ здраво юздите на вярата, може да бъде запомнен от постчумавата раса като патриарх, пророк, даже божество, каквито след Потопа станали завоевателят Юпитер, законодателят Серапис и пазителят Вишну. Тези идеи го направиха непоколебим в управлението му и яростен в омразата му към всеки, който си позволяваше да дели с него завладяната му империя.