— Страхувам се — рече тя, — че е егоистично от моя страна, задето те помолих да посетиш старицата отново, преди тя да умре: все пак навярно би била по-голяма изненадата, ако внезапно научиш, че съм мъртва, отколкото ако ме видиш тъй.
Стиснах изсъхналата ѝ ръка:
— Наистина ли си толкова болна?
— Не разпознаваш ли смъртта в моето лице? — отвърна тя. — Странно е; трябваше да очаквам това, но въпреки това признавам, че ме хваща неподготвена. Аз никога не съм се вкопчвала в живота и не съм му се наслаждавала до последните няколко месеца, през които безразсъдно се отпуснах, и сега е трудно да бъда отнесена веднага. Радвам се обаче, че не съм жертва на чумата; вероятно ми е писано да умра в този час, ако светът бе продължил такъв, какъвто беше в моята младост.
Тя говореше с мъка и аз усетих, че съжалява за необходимостта от смъртта повече, отколкото искаше да признае. И все пак не можеше да се оплаче от неоправдано съкращаване на съществуването ѝ; избледнелият ѝ вид показваше, че животът ѝ върви към естествен край. Отначало бяхме сами, сетне Клара влезе; графинята се обърна към нея с усмивка и взе ръката на прекрасното дете; нейната розова длан и снежни пръсти бяха в контраст с отпуснатата тъкан и жълтия оттенък на възрастната ѝ приятелка; Клара се наведе да я целуне, докосвайки изсъхналата ѝ уста с топлите, пълни устни на младостта.
— Върни — каза графинята, — не е нужно да ти поверявам това скъпо момиче, за твое добро ти ще я опазиш. Да бе светът такъв, какъвто беше преди, щях да имам хиляди мъдри съвета да раздам на тази толкова чувствителна, добра и красива девойка, за да може да избегне тя опасностите, които преди дебнеха да разрушат красивите и отличните. Всичко това вече не значи нищо. Поверявам те, милата ми гледачке, на грижите на чичо ти; а на твоите доверявам най-скъпата реликва на моето по-добро аз. Бъди за Ейдриън сладка, каквато беше за мен — ободри тъгата му с твоите весели изблици; утеши мъката му с твоя трезв и вдъхновен разговор; когато той умира, грижи се за него, както се грижеше за мен.
Клара се разплака.
— Мило момиче — рече графинята, — не плачи за мен. Много скъпи приятели са ти останали.
— И все пак — проплака Клара, — ти говориш и за тяхната смърт. Това наистина е жестоко — как бих могла да живея, ако тях ги няма? Ако е възможно моят любим протектор да умре преди мен, аз не бих могла да се грижа за него; аз бих умряла с него.
Почитаемата дама оцеля в това състояние само двадесет и четири часа. Тя беше последната връзка, която ни свързваше с древното състояние на света. Беше невъзможно да я гледам и да не си спомням в обичайния им облик събития и лица, тъй чужди на настоящето ни положение, колкото и споровете на Темистокъл и Аристид, или Войната на розите в нашата родна земя. Короната на Англия беше притискала челото на графинята; споменът за баща ми и неговите нещастия, напразните премеждия на покойния цар, образите на Реймънд, Евадна и Пердита, които бяха живели в разцвета на света, се съживяваха пред нас. С неохота я поставихме в гробницата на забравата и когато се извърнах от гроба ѝ, Янус забули обърнатото си назад лице, а онова, което гледа към бъдещите поколения, отдавна бе загубило способността си.