Останахме една седмица в Дижон, докато тридесет души от нашия брой изоставиха празните редици на живота, и сетне продължихме по пътя си към Женева. По обяд на втория ден пристигнахме в подножието на Юра. Спряхме тук в жегата на деня. Петдесет човешки същества — петдесет, единствените човеци, оцелели на изобилстващата с храна земя, събрани да разчитат в погледите си призрачната чума или попиляващата скръб, отчаяние или по-лошо: небрежност към бъдещото или настоящото зло. Тук се събрахме в подножието на тази могъща планинска стена, под един разстилащ се орех, а ромолящ поток освежаваше зелената трева с пръските си и заетият скакалец цвърчеше насред мащерката. Струпахме се заедно, една група от нещастни страдалци. Майка, сгушила в обезсърчените си ръце детето, последното от много, чието оцъклено око беше на път да се затвори завинаги. Тук една красавица, преди пламнала в младежки блясък и съзнание, а сега бледа и пренебрегвана, коленичеше, веейки с неуверено движение на любимия, който лежеше в опита си да украси с благодарна усмивка лицето си, изкривено от болест. Там един корав ветеран със строги черти, седеше, приготвил ястието си, с глава, паднала на гърдите, безполезният нож се изплъзваше от хватката му, крайниците му бяха напълно отпуснати, докато спомени за жена и дете, и най-скъпа роднина, всички изгубени, преминаваха през паметта му. Там седеше човек, който в продължение на четиридесет години се бе наслаждавал на спокойното слънце на съдбата; той държеше ръката на последната си надежда, любимата му дъщеря, току-що достигнала женствеността; и я гледаше с тревожни очи, докато тя се опитваше да съживи отпадналия си дух, за да го успокои. Тук слуга, верен до последно, макар и умиращ, прислужваше на друг, който, макар и все още прав и здрав, гледаше със задъхан страх многоликото нещастие наоколо.
Ейдриън стоеше облегнат на едно дърво; той държеше книга в ръка, но очите му блуждаеха от страниците и търсеха моите; те се събраха в един съчувствен поглед; изражението му призна, че мислите му бяха напуснали неодушевения печат в замяна на страници, по-натоварени със смисъл, по-поглъщащи, разпръснати пред него. По ръба на потока, далеч от всички, в един спокоен кът, където ромолящият ручей целуваше нежно зелената трева, Клара и Евелин играеха, понякога биеха водата с големи клони, понякога наблюдаваха летните мухи, които се понасяха върху нея. Евелин ту гонеше пеперуда, ту събираше цветя за братовчедка си; и неговото смеещо се ангелско личице и ясното му чело разказваха за лекото сърце, което биеше в пазвата му. Клара, макар че се опитваше да се предаде на неговото забавление, често го забравяше, когато се обръщаше да наблюдава мен и Ейдриън. Вече беше на четиринадесет и запази детския си вид, макар на ръст да бе жена; тя изпълняваше ролята на най-нежната майка на моето малко сираче; ако човек я видеше да си играе с Евелин или да се грижи мълчаливо и покорно за нашите нужди, си помисляше само за нейната възхитителна покорност и търпение; но в нейните меки очи и жилестите завеси, които ги забулваха, в яснотата на нейното мраморно чело и нежния израз на устните ѝ имаше интелигентност и красота, които едновременно предизвикваха възхищение и любов.