Тази вечер бе белязана от друго събитие. Преминавайки през Фърни по пътя ни към Женева, непривични звуци на музика долетяха от селската църква, която стоеше обгърната от дървета, заобиколена от бездимни, празни колиби. Звукът на орган пробуди немия въздух и се смеси с поразяващата красота, покриваща скалите, горите и вълните наоколо.
Музиката — езикът на безсмъртните, разкрит ни като свидетелство за тяхното съществуване, сребърният ключ към извора на сълзите, детето на любовта, утешителката на скръбта, вдъхновителката на героизъм и блестящи мисли, о, музика, в тази наша пустош бяхме те забравили! Вечерта нито тръба ни развесели, нито хармония на глас, нито съединен трепет на струни; ти ни печелиш сега, разкривайки ни други форми на битие; и пренесени от прелестта на природата, въобразявайки си, че виждаме обиталището на духовете, сега можехме и да си представим, че чуваме техните мелодични общения. Спряхме се с такова страхопочитание, каквото би обзело бледа последователка, посещаваща някой свещен храм посред нощ, която е видяла оживен и усмихнат образа, когото почита. Всички стояхме неми; мнозина коленичиха. След няколко минути обаче човешкото чудо и чувства ни бяха припомнени от един познат тон. Арията беше „Новосъздаденият свят“ на Хайдн и старо и клюмнало, каквото бе станало — а светът все тъй нов като в деня на сътворението, — човечеството все още можеше да бъде достойно почетено от такъв химн на възхвалата. Аз и Ейдриън влязохме в църквата; нефът беше празен, макар че димът от тамян се издигаше от олтара, носейки със себе си спомена за огромни сборове в някога препълнените катедрали; качихме са на тавана. Един сляп старец седеше при духалото; цялата му душа надаваше ухо; и докато той седеше с нагласата да слуша внимателно, ярко радостно сияние се разстла върху неговото лице, защото, въпреки че блясъкът отсъстваше от очите му и те не можеха да отразят лъча, неговите разтворени устни и всяка черта на лицето и почтеното му чело разкриваха насладата. Една млада жена, може би на двадесет години, седеше при клавишите. Нейната кестенява коса се спускаше по шията ѝ, а светлото ѝ чело блестеше в собствената си красота; но повехналите ѝ очи изпускаха бързо стичащи се сълзи, докато стеснението, което тя упражняваше, за да потисне риданията си и да успокои треперенето си, зачерви иначе бледите ѝ бузи; тя беше слаба, отпаднала и уви! Болест прегъваше снагата ѝ.
Стояхме и гледахме двойката, забравяйки какво чувахме в поглъщащата гледка, докато последният акорд удари и звукът затихна в заглъхващо ехо. Могъщият глас, неестествен бихме могли да го наречем, защото не бихме могли по никакъв начин да го свържем с механизма на тръбата или клавиша, успокои плътния си тон и момичето, обръщайки се да окаже помощ на възрастния си спътник, най-накрая ни видя.
Той ѝ беше баща; а тя от детството си беше неговият водач на затъмнените му стъпки. Те бяха германци от Саксония и преселвайки се тук преди няколко години, бяха създали нови връзки с тукашните селяни. Приблизително по времето, когато чумата избухнала, един млад германски студент се присъединил към тях. Тяхната проста история беше лесно разгадаема. Той, благородник, обичал прекрасната дъщеря на бедния музикант и ги последвал в бягството им от преследванията на приятелите му; но скоро могъщият изравнител дошъл с острата коса да покоси, заедно с тревата, високите цветя на полето. Младежът бил ранна жертва. Девойката се опазила заради баща си. Неговата слепота ѝ позволила да продължи заблудата, отначало рожба на злополука — а сетне, като самотни същества, единствените оцелели в местността, той останал непознат с промяната, нито бил наясно, че когато слуша музиката на детето си, немите планини, безчувственото езеро и несъзнаващите дървета били нейните единствени други слушатели.
Точно в деня, в който пристигнахме, тя беше нападната от симптомите на болестта. Беше скована от ужас при мисълта, че ще остави своя възрастен, незрящ баща сам на опустялата земя; но нямаше куража да разкрие истината и самото изобилие на отчаянието я вдъхновяваше до ненадминати усилия. В обичайния вечерен час тя го завела до параклиса и макар да треперела и плачела за негова сметка, свирила, без грешка в такта или в нотите, химна, написан в чест на създаването на украсената земя, която скоро щяла да бъде нейната гробница.
Дойдохме при нея като посетители от небесата; нейната корава смелост и мъчно поддържаната ѝ твърдост избягаха при появата на помощ. С писък тя се втурна към нас, прегърна коленете на Ейдриън и изричайки само думите: „О, спасете баща ми!“, с ридания и истерични викове отвори отдавна затворените шлюзове на неволята си.