Когато слънцето потъна стремглаво на запад и вечерните сенки се удължиха, ние се подготвихме да изкачим планината. Вниманието, което трябваше да обръщаме на болните, забави напредъка ни. Криволичещият път, макар и стръмен, представяше ограничена гледка към скалисти полета и хълмове, всеки скриващ следващия, докато всяко наше ново изкачване не ни ги разкриваше поред. Рядко бяхме на сянка от падащото слънце, чиито полегати лъчи бяха изпълнени с изтощаваща топлина. Има моменти, когато незначителни трудности стават непосилни — времена, когато, както еврейският поет изразително казва, „скакалецът натежава“ — така беше и с нашата злополучна група тази вечер. Ейдриън, обикновено първият, който съживява духа си и пръв се хвърля в изтощение и трудности, с отпуснати крайници и наклонена глава, юздите — висящи свободно в хватката му, остави избора на пътя на инстинкта на коня си и от време на време болезнено се надигаше, когато стръмността на изкачването изискваше неговото внимание, за да се задържи на мястото си. Тревога и ужас ме обхванаха. Да не би безжизненото му дихание да свидетелства, че и той е поразен от заразата? Колко дълго ще мога да гледам този несравним образец на тленността и да усещам, че неговата мисъл отговаря на моята? Докога тези крайници ще се подчиняват на благия дух вътре? Колко дълго светлината и животът ще обитават в очите на моя единствен останал приятел? Движехме се бавно, всеки преодолян хълм само представяше друг за изкачване, всеки изпъкнал ъгъл само откриваше друг, сходен на предишния, и така до безкрай. Понякога натискът на болестта в някой от нас караше цялата кавалкада да спре; призивът за вода, нетърпеливо изразеното желание за почивка; викът на болката и потиснатите ридания на опечалените — такива бяха печалните спътници на нашето преминаване през Юра.
Ейдриън беше тръгнал пръв. Докато бях задържан от разхлабването на един пояс, го видях да се бори с пътя, изкачващ се нагоре, който, изглежда, бе по-труден от всички, които вече бяхме изминали. Той достигна върха и тъмният силует на фигурата му застана отчетливо на фона на небето. Ейдриън сякаш зърна нещо неочаквано и прекрасно, понеже, спирайки с вдигната нагоре глава и протегнати за миг ръце, той сякаш нададе поздрав към някакво ново видение. Подтикван от любопитство, побързах да се присъединя към него. След като се борих в продължение на дълги, досадни минути с пропастта, пред мен се откри същата сцена, която го беше обгърнала във възторжено удивление.
Природата, или любимата на природата — тази прекрасна земя, представи най-ненадминатите си красоти в блестяща и ненадейна изложба. Долу, далеч, далеч под нас, даже в зейналата бездна на огромния глобус, лежеше спокойният и лазурен простор на Женевското езеро; хълмове, покрити с лози, го обгръщаха и тъмни планини с конусовидна форма или неправилна циклопска стена служеха за допълнителна защита. Но отвъд и високо над всичко, сякаш духовете на въздуха внезапно бяха разкрили своите ярки обиталища, поставени в безмерна надморска височина в чистото небе, целуващи небесата, спътници на непостижимия етер, бяха славните Алпи, облечени в ослепителни одежди светлина от залязващото слънце. И сякаш световните чудеса никога нямаше да свършат — тяхната необятност, назъбените им скали и розови пейзажи се появяваха отново в езерото отдолу, потапяйки гордите си върхове под спокойните вълни — дворци за наядите на кротките води. Градове и села лежаха разпръснати в подножието на Юра, която, със своето тъмно дере и черни носове, разстилаше корените си във водния простор отдолу. Отнесен от удивлението, забравих за смъртта на човечеството и за живия и обичан приятел близо до мен. Когато се обърнах, видях сълзи, стичащи се от очите му; тънките му ръце се притискаха една към друга, оживеното му лице блестеше от възхищение:
— Защо — извика той най-сетне. — Защо, о, сърце, ми нашепваш скръбно? Попий красотата на този пейзаж и изпитай удоволствие отвъд онова, което един измислен рай може да ти предложи.
Постепенно цялата ни група, преодоляваща стръмното, се присъедини към нас; нито един от тях не изрази видими знаци на възхищение, надминаващи тези, които вече бяха изпитани. Един извика:
— Бог ни разкрива своето небе; може да умрем благословени.
Един след друг, с грохнали възклицания и пищни фрази, те се опитваха да изразят опияняващия ефект на това чудо на природата. Така останахме известно време, облекчени от притискащото бреме на съдбата, забравяйки за смъртта, в чиято нощ бяхме на път да се хвърлим; вече не размишляващи, че нашите очи сега и завинаги ще бъдат единствените, които биха могли да зърнат божественото великолепие на тази земна изложба. Възторжено чувство, подобно на щастие, избухна като внезапен слънчев лъч върху затъмнения ни живот. Скъпоценното качество на изнемощялото от беди човечество! Което може да сграбчи въодушевена емоция дори изпод самия лемеж и брана, които безмилостно разорават и оставят остатъците от всяка надежда.