Горкото момиче! Тя и баща ѝ сега лежат рамо до рамо под високото орехово дърво, където почиваше нейният любимият и което в нейните последни мигове тя ни беше посочила. Баща ѝ, накрая осъзнавайки опасността, грозяща дъщеря му, неспособен да види промените в нейния скъп вид, упорито държа ръката ѝ, докато тя не премръзна и не се скова от смъртта. Нито пък той след това помръдна или проговори, докато дванадесет часа подир това смъртта любезно го отведе към неговия безкраен покой. Те почиват под пръстта, дървото им е паметник; свещеното място се отличава в паметта ми, пребледняло от скалистата Юра и далечните, неизмерими Алпи; върхът на църквата, която посещавали, все още се подава от ограждащите я дървета; и макар ръката ѝ да е студена, аз вярвам, че божествената музика, която те обичаха, се скита наоколо, утешавайки нежните им призраци.
Вече бяхме достигнали Швейцария, последната точка и целта на нашите усилия. Бяхме гледали, не знам защо, с надежда и радостно очакване на нейния сбор от хълмове и снежни скали, и с възобновено въодушевление бяхме разкрили нашата гръд на ледения вятър, който дори по време на лятното слънцестоене идва от северния ледник, натоварен със студ. Как сме могли да подхранваме очакване за облекчение? Както нашата родна Англия и необятните полета на плодородна Франция, така и тази прикрита от планини земя беше опустяла. Нито мрачният планински връх, нито подхранваната от сняг река, нито натовареният с мраз вятър, нито гръмотевицата, укротителят на болестите, бяха опазили местните обитатели — защо тогава ние ще сме изключение?
Кой наистина бе останал за спасяване? Каква дружина бяхме довели, годна да стои в залива и да се сражава със завоевателя? Ние бяхме отслабнали останки, опитомени до пълно подчинение пред настъпващия удар, една свита, наполовина мъртва от страха от смъртта — безнадеждна, покорна, почти безразсъдна тълпа, която се беше отказала да управлява подхвърления кораб на живота и се бе примирила с разрушителните сили на неуправляемите ветрове. Като няколко бразди от неожънато зърно, останали да стоят на широкото поле, след като останалите са били събрани в хамбара, ние бързо сме покосени от зимната буря. Като няколко изостанали лястовици, които, оставайки след събратята си, които при първия суров дъх на прииждащата есен са мигрирали към топли климати, са били поразени на земята от първата ноемврийска слана. Като изгубена овца, която броди из удряния от суграшица хълм, докато стадото е в кошарата, и умира преди сутринта. Като облак, един от многото, които са разпръснати в непроницаемата небесна тъкан, който, когато овчарят на севера е изгонил спътниците му „да пият антиподското пладне“104, избледнява и се разтваря в бистрия етер — такива бяхме ние!
Излязохме от красивия край на прекрасното Женевско езеро и влязохме в алпийските дерета; проследявайки до нейния източник ромолящата Арв през скалната долина Серво, край мощни водопади и под сенките на непристъпните планини продължихме нататък, а пък пищният орех отстъпи мястото си на тъмния бор, чиито музикални клони се люлееха на вятъра и чиито изправени форми бяха посрещнали хиляда бури — докато зеленият чим, цъфналите долини и осеяните с храсти хълмове бяха заменени за пронизващите небето, неутъпкани, безплодни скали, „костите на света, чакащи да бъдат облечени с всичко необходимо, за да дадат живот и красота“105. Колко странно, че тук ние търсим подслон! Със сигурност, щом в онези страни, където земята е топла като нежна майка, подхранваща децата си, а тя бе пагубна за нас, няма защо да търсим подслон тук, където поразена от остра безизходица, земята сякаш потръпва в каменистите си вени. Не сгрешихме в предположенията си. Напразно търсихме необятните и непрестанно движещи се ледници на Шамони, разломи от висящ лед, морета от замръзнали води, голи гори от повалени от бури борове, долини — свободни пътеки за шумните лавини, и върховете на хълмовете, летовището на гръмотевичните бури. Чумата е върховната владетелка дори тук. Досега денят и нощта, като сестри близнаци с еднакъв ръст, споделяха по равно своите господства над часовете, един по един, под ледените пещери, до извиращите води от размразените снегове на хиляда зими, още една и още една останка от човешката раса, затваряше очите си завинаги за светлината.