И все пак не бяхме сбъркали съвсем в търсенето на сцена като тази, на която да приключим драмата. Природата, вярна до последно, ни утеши в самото сърце на страданието. Възвишеното величие на външните предмети успокояваше нашите нещастни сърца и те бяха в хармония с опустошението ни. Много мъки са сполетели човек по време на неговото разнообразно съществуване и много страдащи, налегнати от беди, са се оказали единствените оцелели. Скръбта ни приема своята величествена форма и цвят от необятната руина, която ни придружава и те се сливат в едно цяло. Затова на тази прекрасна земя много тъмни дерета съдържат ромолящи потоци, засенчени от романтични скали, покрити с мъхести пътеки — но всички, с изключение на това място, нямаха могъщия фон на извисяващите се Алпи, чиито снежни носове или оголени хребети ни издигаха от нашите скучни смъртни домове до дворците на самата природа.
Тази тържествена хармония на събитията и ситуацията сложи ред в нашите чувства и беше подобаващ декор за последното действие. Величествен мрак и трагична помпозност съпроводиха смъртта на окаяното човечество. Погребалното шествие на монарси от древността беше надминато от нашата прекрасна показност. В близост до източниците на Арвейрон ние провеждахме обредите за последните хора от нашия вид, вече бяхме само четирима. Аз и Ейдриън, оставяйки Клара и Евелин, обгърнати в спокоен ненаблюдателен сън, занасяхме телата в това пусто място и ги поставяхме в пещерите под ледника, които се издигаха и се разделяха от най-малкия звук и донасяха унищожение на тези, които бяха в техните цепнатини — тук нито една хищна птица или звяр не може да оскверни замразената форма. И така, с приглушени стъпки и в мълчание, ние поставяхме мъртвите в ледени ковчези и след това, тръгвайки, заставахме на скалистата платформа до речните извори. Всичко около нас притихнало, както бяхме и ние самите, самото разделяне на въздуха от нашите тела беше достатъчно да наруши покоя на този размразяващ се регион; и едва бяхме напуснали пещерата, преди огромни ледени парчета, отделяйки се от тавана ѝ, да паднат и да покрият човешкия образ, който бяхме положили там. Бяхме избрали хубава нощ с лунна светлина, но пътуването ни дотам беше дълго и полумесецът потъна зад западните височини, преди да сме изпълнили намерението си. Снежните планини и сините ледници блестяха в собствена светлина. Неравномерното и стръмно дере, което образуваше едната страна на Монанвер, беше срещу нас, ледникът от едната ни страна; в краката ни Арвейрон, бяла и разпенена, се блъскаше над заострените скали, които се впиваха в нея, и с въртящи се пръски и непрестанен рев смущаваше неподвижната нощ. Жълти светкавици играеха около огромния купол на Монблан, безшумни като покритата със сняг скала, която те осветяваха; всичко беше голо, диво и величествено, докато мелодичното мърморене на боровете прибавяше нежност към грубото великолепие. Ту разкъсването и падането на ледени скали разцепваше въздуха, ту гърмът на лавина избухваше в ушите ни. В страни, чиито черти са с по-малки величини, природата издава жизнените си сили в листата на дърветата, в растежа на тревистите растения, в мекото мъркане на лъкатушещи потоци; тук, надарена с гигантски качества, пороят, гръмотевичната буря и потокът от огромни води разкриваха живота ѝ. Такъв е църковният двор, такъв е реквиемът, такъв вечният събор, които обслужиха погребението на нашия спътник!
Не празнувахме само погребението на човешката форма, която бяхме поставили в този вечен гроб. С тази последна жертва чумата изчезна от земята. На смъртта никога не са ѝ липсвали оръжия, с които да унищожи живота, а ние, неколцина и безсилни, каквито бяхме станали, все още бяхме изложени на всяка друга стрела, с която пълният ѝ колчан изобилстваше. Но чумата не бе една от тях. В продължение на седем години тя бе вилняла безпощадно на земята; беше стъпила във всяко кътче на нашия просторен глобус; беше се примесила с атмосферата, която като наметало обгръща всички наши събратя — обитателите на родна Европа, разкошните азиатци, мургавите африканци и свободните американци бяха победени и унищожени от нея. Нейната варварска тирания намери своя край тук, в скалиста долина на Шамони.
Постоянно повтарящите се сцени на страдание и болка, плодовете на чумата, вече не бяха част от нашия живот, думата „чума“ вече не кънтеше в нашите уши, обликът на чумата, въплътен в човешкото лице, вече не се явяваше пред очите ни. От този момент нататък аз вече не я виждах. Тя абдикира от престола си и сама се ограби от императорския си скиптър насред ледените скали, които ни заобикаляха. Тя остави уединението и мълчанието за наследници на нейното кралство.