Моите настоящи чувства са тъй примесени с миналото, че не мога да кажа дали знанието за тази промяна ни навести, докато стояхме на това безплодно място. Струва ми се, че го е направило; че облак сякаш бе преминал над нас, че някакво бреме бе премахнато от въздуха, че оттук нататък дишахме по-свободно и вдигахме глави с частица от предишната ни свобода. Но още не смеехме да се надяваме. Бяхме впечатлени от мисълта, че човешкият път бе извървян, но чумата не ще бъде нашият унищожител. Бъдещото време беше като мощна река, по която се спуска чаровна лодка, чийто смъртен капитан знае, че очевидната опасност не е тази, от която той трябва да се страхува, обаче заплахата е наблизо; и който плава поразен от страхопочитание под надвиснали урви, през тъмни и мътни води — виждайки в далечината все още непознати и неясни форми, към които той е неудържимо тласкан. Какво щеше да стане с нас? Ах, да имаше някой Делфийски оракул или Пития, който да произнесе тайните на бъдещето! Ах, да имаше някой Едип, който да разреши загадката на жестокия Сфинкс! Такъв Едип трябваше да бъда аз — не за да гадая измамите словесни, но чиито мъчителни болки и опетнен от скръб живот щяха да бъдат двигателите, с които да разкрия тайните на съдбата и да разглася значението на енигмата, чието обяснение затваря историята на човешката раса.
Мрачни фантазии, сходни на тези, обитаваха умовете ни и ни внушаваха чувства, близки до радост, докато стояхме до тази тиха гробница на природата, отгледана от безжизнените планини над живите ѝ вени, задушаващи я.
— Тъй останахме — каза Ейдриън — две меланхолични, проклети дървета там, където някога се полюляваше цяла гора. Останахме да тъгуваме, да копнеем и да умираме. Ала дори сега имаме своите задължения, които трябва да изпълним докрай: дългът да доставяме радост, където можем, със силата на любовта, облъчваща с нюансите на дъга бурята на скръбта. Не ще се тормозя, ако с тази крайност запазим това, което притежаваме сега. Нещо ми казва, Върни, че вече не е нужно да се страхуваме от нашия жесток враг, и аз се вкопчвам с наслада в този глас на оракул. Макар и странно, ще бъде сладко да се отбележи растежа на твоето малко момче и развитието на младото сърце на Клара. В този пустинен свят ние сме всичко за тях; и ако живеем, то трябва да е наша задачата да направим новия начин на живот щастлив за тях. В момента това е лесно, тъй като техните детски мисли не блуждаят в бъдещето, а остра жажда за съчувствие и цялата любов, на която нашата природа е податлива, все още не се събужда в тях: не можем да познаем какво ще се случи тогава, когато природата отстоява своите неизменни и свещени сили; но дълго преди този момент може всички да сме изстинали като онзи, който лежи в ледената гробница ей там. Трябва само да осигурим настоящето и да се стремим да изпълним с приятни образи неопитното въображение на твоята прекрасна племенница. Сцените, които сега ни обграждат, необятни и възвишени, каквито са, не са такива, каквито могат най-добре да допринесат за тази работа. Природата е тук като наше богатство, велика, но също и разрушителна, гола и груба, за да може да предостави наслада на едно младо въображение. Нека се спуснем към слънчевите равнини на Италия. Зимата скоро ще бъде тук, за да облече тази пустиня в двойна пустош, но ние ще преминем мрачните върхове на хълмове и ще отведем Клара до места на плодородие и красота, където пътеката ще бъде украсена с цветя, а веселата атмосфера вдъхва удоволствие и надежда.