За да осъществим този план, напуснахме Шамони на следващия ден. Нямахме причина да ускоряваме стъпките си; извън нашата настояща сфера, никакво друго събитие не се случваше, което да окове намеренията ни, така че ние се предадохме на всяка ленива прищявка и сметнахме времето си за добре прекарано, когато можехме да гледаме преминаването на часовете без тревога. Помотахме се покрай прекрасната долина Серво; прекарахме дълги часове по моста, който, пресичайки дерето на Арв, разкрива гледка към облечените в борове дълбини и заснежените планини, които я заграждат. Прекосихме романтична Швейцария, страхът от идването на зимата ни поведе напред и първите дни на октомври ни завариха в долината на Мориен, която води до Мон Сени. Не мога да опиша нежеланието, което изпитахме при напускането на тази планинска земя; навярно беше, защото гледахме на Алпите като на преграда между предишния и бъдещия ни живот и затова се придържахме с умиление към онова, което бяхме обичали в миналото. Може би, защото сега имахме толкова малко пориви, подтикващи ни към избор между два пътя за действие, с удоволствие запазихме съществуването на един от тях и предпочетохме изгледите за това, което щяхме да направим, пред спомена за онова, което вече е било направено. Чувствахме, че за тази година опасността бе отминала, и вярвахме, че в продължение на няколко месеца бяхме в безопасност един с друг. Имаше вълнуваща, мъчителна наслада в мисълта — тя изпълваше очите с мъгляви сълзи, разкъсваше сърцето, дърпайки го бурно; по-слаби от „снега, паднал в реката“106 бяхме всички и всеки един от нас, но се стремяхме да оживим и индивидуалност на метеорния ход на нашите ни животи и да почувстваме, че никой момент не е избягал, без да му се насладим. Затова, полюлявайки се по шеметния ръб на гроба, ние бяхме щастливи. Да! Докато седяхме под рухващите скали, до водопади в близост до
където дивата коза пасеше и плахата катерица редеше своето съкровище — възпяващи прелестите на природата, отпивайки от нейните съвършени красоти, — бяхме щастливи в празния свят.
И все още, о, дни на радост — дни, в които разговаряхме с очи, и гласове, по-сладки от музиката на люлеещите се борови клони или шепота на нежния ручей, отговаряха на моя — все още, о, дни, изпълнени с блаженство, дни в обична компания — дни, неизразимо скъпи за мен, изоставения — преминете, о, преминете пред мен, карайки ме в паметта за вас да забравя какво съм сега. Вижте, как бликащите ми очи оцапват тази безчувствена хартия — вижте как моите черти са сгърчени от мъчителни болки само при самия спомен, сега, като съм сам, как сълзите ми се стичат, устните ми треперят, виковете ми изпълват въздуха, невидими, незабелязани, нечути! И все още, още, о, дни на наслада! Позволете ми да живея във вашите дълго проточили се часове!
Тъй като студът около нас се засилваше, ние прекосихме Алпите и се спуснахме в Италия. По изгрев-слънце седнахме на трапезата си и залъгвахме разкаянието си с весели изблици или учени беседи. Целият ден, в който се разхождахме, все още държахме в полезрението си края на нашето пътуване, но бяхме небрежни за часа на неговото завършване. Когато вечерната звезда засия и оранжевият залез далеч на запад отбеляза позицията на скъпата земя, която бяхме напуснали завинаги, разговорите, оковаващи мислите, накараха часовете да летят — о, да бяхме живели по този начин докрай и завинаги! От какво значение беше за нашите четири сърца, че те бяха единствените извори на живот в широкия свят? Що се отнася до самото чувство, ние по-скоро бихме предпочели да сме оставени тъй обединени, отколкото ако всеки от нас бе сам в многолюдна пустиня от непознати хора — то тогава бихме се скитали наистина самотни до края на живота. По този начин ние се опитахме да се утешим взаимно; по този начин истинската философия ни научи да разсъждаваме.
Удоволствие за мен и Ейдриън беше да прислужваме на Клара, наричайки я малката кралица на света, а нас самите нейните най-смирени слуги. Когато пристигахме в някой град, първата ни грижа беше да изберем за нея най-прекрасния дом, да се уверим, че от бившите обитатели не бе останала никаква мъчителна реликва, да потърсим храна за нея и да изпълним нейните нужди със старателна нежност. Клара навлезе в мисленето ни с детска радост. Нейната главна работа бе да се грижи за Евелин, но забавлението ѝ беше да се гизди с прекрасни одежди, да се украсява със слънчеви скъпоценни камъни и да подражава на великолепния разкош. Нейната религия, дълбока и чиста, не я научи да отказва да притъпи по този начин острата болка на разкаянието; нейната младежка бодрост я накара да навлезе със сърце и душа в тези странни маскаради.