Бяхме решили да изкараме следващата зима в Милано; бидейки голям и разкошен град, той би ни предложил избор на домове. Бяхме се спуснали по Алпите и бяхме оставили далеч зад нас техните просторни гори и могъщи скали. Влязохме в щастлива Италия. Примесени трева и зърно растяха из нейните равнини, неокастрените лози хвърляха пищните си клони около брястовете. Гроздето, презряло, беше паднало на земята или висеше, лилаво или лъскаво зелено, насред червените и жълтите листа. Класовете останала царевица се вееха до празнота на разточителните ветрове; падналата зеленина на дървета, обраслите с плевели потоци, мрачните маслини, сега изпъстрени с почернели плодове, кестените, на които катерицата бе единственият жътвар; всичкото това изобилие, ала уви! Всичката тази немотия обагряше в чудни нюанси и фантастични групировки тази земя на красотата. В градовете, в беззвучните градове, ние посетихме църквите, украсени с картини, шедьоври на изкуството или галерии със статуи — докато в този топъл климат животните, в своята новооткрита свобода, обикаляха из великолепните дворци и въобще не се страхуваха от нашия забравен облик. Сиви като гълъб волове насочваха големите си очи към нас и крачеха бавно покрай нас; стряскаща тълпа глупави овце с тропащи крака се стрелкаше в някоя стая, в миналото посветена на покоя на незнайна красавица, и бързаше, струпвайки се покрай нас, надолу по мраморното стълбище и изтичвайки на улицата, отново влизаше през първата отворена врата, завладявайки без порицания някое празно светилище или кралска съвещателна зала. Вече не се стряскахме от тези случки, нито от по-лоши прояви на промяната — когато дворецът бе станал обикновена гробница, натоварена със зловонна смрад и обсипана с мъртъвци, и можехме да видим как чумата и страхът бяха извършили необикновени буйства, прогонвайки разкошната дама във влажните полета и празната колиба, а събирайки сред килими от индийска вълна и копринени легла грубия селянин или обезобразената получовешка форма на окаяния просяк.
Пристигнахме в Милано и се разположихме в двореца на вицекраля. Тук създадохме закони за себе си, разделяйки деня си и определяйки различни занимания за всеки час. Сутрин яздехме из съседните провинции или се разхождахме из дворците в търсене на снимки или антики. Вечерно време се събирахме да четем или разговаряме. Имаше малко книги, които смеехме да прочетем; малко, които не оскверняваха жестоко картината, която ние обрисувахме на нашето уединение, припомняйки ни отношения и емоции, които никога повече нямаше да изпитаме. Метафизични трактати; фантастика, която блуждаеща от всякаква реалност, се изгубваше в създадените от самата нея грешки; поети от времена тъй отдавна отминали, че да четем за тях беше като да четем за Атлантида и Утопия; или такива книги, които се отнасяха само до природата и работата на един конкретен ум; но най-вече разговорите, разнообразни и винаги нови, омагьосваха часовете ни.
Докато се спряхме тъй на нашия продължителен път към смъртта, времето държеше обичайната си посока. Все още и завинаги земята се въртеше на трона на въздушната си колесница, засилена от мощта на невидимите коне на непрекъсната неизбежност. И сега тази капка роса в небето, това кълбо, натежало от планини, блестящо с вълни, преминаващо от кратката тирания на влажните Риби и хладния Овен, навлезе в сияйната земя на Телеца и Близнаците. Там, разпръснат от пролетния въздух, Духът на красотата се надигна от неговия студен покой и с развети крила и леко стъпващи крачки постави зелен пояс около Земята, играейки си сред теменужките, криейки се в поникващата зеленина на дърветата, препъвайки се леко по лъчистите потоци в слънчевото море. „Ето, зимата вече мина, дъждът преваля, престана; цветя се показаха по земята. Настана време за песни и гласът на гургулицата се чува по нашата земя. Смокините разтвориха пъпките си и цъфналите лози в лозята издават благоуханието си.“108 Така е било по времето на древния царствен поет; така беше и сега.