— О, щастлива земя и щастливи обитатели на земята! Величествен дворец е построил Бог за теб, човеко! И достоен си ти за твоя дом! Виж зеления килим, разстлан в краката ни, и лазурния балдахин отгоре; земните поля, които произвеждат и подхранват всички същества, и небесния път, който побира и обхваща всички неща. Сега, в този вечерен час, в този период на отдих и разсъждения, аз смятам, че всички сърца дишат един химн на любовта и благодарността и ние, като свещеници от древни времена по върховете на планините, даваме глас на техния смисъл. Със сигурност една най-добронамерена сила е създала величествената структура, която обитаваме, и е съставила законите, по които тя живее. Ако самото съществуване, а не щастието, бе окончателният край на нашето битие, то каква е необходимостта от обилния разкош, на който се наслаждаваме? Защо нашият дом е тъй прекрасен и защо природните ни инстинкти ни отреждат такива приятни усещания? Самата поддръжка на нашата животинска машина е изградена от удоволствия; и нашето препитание, плодовете на полето, е боядисано в превъзходни краски, наситено с успокояващи миризми и апетитно за вкуса ни. Защо би било така, ако Той не бе добър? Имаме нужда от къщи, които да ни предпазват от сезоните, и съзираме материалите, с които сме снабдени; растежа на дърветата с тяхната украса от листа и скалните камъни, натрупани над равнините, които изпъстрят гледката с приятната си неравномерност. Но повърхностните предмети не са съдовете на Духа на доброто. Погледнете в ума на човека, където мъдростта царува на трон; където седи въображението, художникът с четката, потопена в багри по-прекрасни от залеза, украсявайки познатия живот с блестящи тонове. Какъв възвишен дар, достоен за дарителя, е въображението! То отнема оловния оттенък от реалността: то обгръща всяка мисъл и усещане в сияен воал и с красива ръка ни повиква от безплодните морета на живота до градините, кулите и поляните на блаженството. А любовта не е ли дар от божествата? Любовта и нейното дете, Надеждата, които могат да дарят богатство на бедните, сила на слабите и щастие на скърбящите. Моята съдба не е щастлива. Дълго общувах с мъката, навлязох в мрачния лабиринт на лудостта и изплувах, но наполовина жив. И все пак благодаря на Бог, че съм живял! Благодаря на Бог, че съм зърнал престола му, небето, и земята, подножието му19. Радвам се, че съм видял промените през неговия ден; че съм наблюдавал слънцето, извора на светлината, и нежната странстваща луна; че съм видял огнените цветя на небето и цветистите звезди на земята; че съм бил свидетел на сеитбата и жътвата. Радвам се, че съм обичал и че съм изпитвал съчувствена радост и скръб с моите събратя. Сега се радвам, че усещам потока на мисълта в ума ми, както и кръвта в ставите на тялото ми; самото съществуване е удоволствие и благодаря на Бог, че живея! И всички вие, щастливи кърмачета на майката земя, не повтаряте ли думите ми? Вие, които сте съединени чрез любящите връзки на природата; спътници, приятели, любовници! Бащи, които се трудят с радост за своето потомство; жени, които, докато се вглеждат в оживелите фигури на децата си, забравят болките на майчинството; деца, които нито се трудят, нито създават, но обичат и са обичани! О, ако смъртта и болестта бъдат прогонени от нашия земен дом! Омразата, тиранията и страхът нивга не ще създадат бърлога в човешкото сърце! Всеки човек би разпознал брат в другаря си и кътче за отдих насред широките равнини на наследството си! Източникът на сълзи би пресъхнал и устните не ще могат да изричат скръбни фрази. Ах, свят, спящ под доброжелателното око на рая, може ли злото да те навести или скръбта да прегръща до гробовете им твоите нещастни деца? Не го прошепвай, да не би демоните да чуят и да се зарадват! Изборът остава за нас; нека го пожелаем и нашият дом да се превърне в рай. Понеже волята на човека е всемогъща, притъпявайки стрелите на смъртта, успокоявайки леглото на болестта и заличавайки сълзите на страданието. И каква стойност има всяко човешко същество, ако не вложи силите си, за да помага на своите събратя? Душата ми е избледняваща искра, тялото ми е крехко като изнемощяла вълна, но аз посвещавам целия интелект и сила, които са ми останали, на тази една работа и поемам отговорността да закрилям, доколкото съм способен, моите събратя!
Гласът му трепереше, очите му бяха насочени нагоре, ръцете му стиснати, а крехкото му тяло бе прегънато от това изобилие на емоции. Духът на живота сякаш се задържаше във фигурата му, както угасващият пламък на олтар трепти върху жарта на приетата жертва.