Когато пристигнахме в Уиндзор, научих, че Реймънд и Пердита са заминали за континента. Нанесох се в къщата на сестра ми и бях благодарен, задето живея в близост до замъка Уиндзор. Любопитно обстоятелство е, че в този период, когато чрез брака на Пердита бях съюзен с един от най-заможните хора в Англия, а чрез най-съкровено приятелство бях обвързан с най-големия ѝ благородник, аз преживях най-тежката немотия, която някога съм изпитвал. Познанието ми за светските принципи на лорд Реймънд ме възпираше да се обърна към него, колкото и дълбока да бе моята нищета. Напразно си повтарях по отношение на Ейдриън, че кесията му е отворена за мен; че както душевно сме обединени, така и богатствата ни също трябва да бъдат общи. Докато бях с него, никога не можех и да си помисля за неговата щедрост като за лек срещу моята бедност; дори набързо отхвърлих предложенията му да ме обезпечи, уверявайки го с лъжата, че нямам нужда от помощ. Как бих могъл да кажа на това щедро същество:
— Да ме поддържаш с безделие. Ти, който си посветил силата на ума и богатството си в полза на човечеството, трябва ли тъй погрешно да насочваш усилията си, за да подкрепяш в лентяйство силните, здравите и способните?
Ала и не смеех да го помоля да използва влиянието си, за да мога да си набавя почтена прехрана сам — защото тогава щеше да се наложи да напусна Уиндзор. Въртях се постоянно около стените на замъка му, под засенчващите го гъсталаци; единствените ми спътници бяха моите книги и любящите ми мисли. Изучавах мъдростта от древността и наблюдавах радостните стени, които приютяваха възлюбената ми. Въпреки това умът ми беше ленив. Запознах се с поезията на отминали времена; изучавах метафизиката на Платон и Бъркли; четях историите на Гърция и Рим, както и на предишните периоди на Англия, и наблюдавах движенията на дамата на сърцето ми. През нощта виждах нейната сянка по стените на покоите ѝ; през деня я гледах в цветната ѝ градина или яздейки в парка с обичайните ѝ спътници. Мислех, че магията ще бъде нарушена, ако бъда забелязан, но чувах музиката на гласа ѝ и бях щастлив. На всяка героиня, за която четох, приписвах нейната красота и несравнимо превъзходство — такава бе Антигона, докато водеше слепия Едип до дъбравата на Ерениите и когато извършваше погребалните ритуали на Полиник; такава беше Миранда в непосетената пещера на Просперо; такава бе и Хайди на пясъците на Йонийския остров. Бях луд заради изобилието на страстната ми преданост; но гордостта, неукротима като огън, прикриваше душата ми и ми пречеше да се издам чрез дума или поглед.
Междувременно, макар и да се глезех с обилни умствени угощения, дори и селянин би се отвратил от оскъдната ми храна, която понякога открадвах от катериците в гората. Признавам, че често съм се изкушавал да прибегна към беззаконните подвизи от моето юношество и да поваля почти питомните фазани, които кацаха по дърветата и накланяха светлите си очи към мен. Но те бяха собственост на Ейдриън, кърмачета на Идрис; и тъй, макар въображението ми, станало плътско заради недостига, да ме караше да мисля, че е по-добре те да бъдат набодени на шиш в кухнята ми, отколкото да седят върху зелените листа в гората…
… аз утолявах глада си с чувства и напразно мечтаех за „такива сладки хапки“21, до каквито буден не бих се добрал.
Но в този период целият план на моето съществуване бе на път да се промени. Осиротелият и пренебрегван син на Върни бе в навечерието на съединението си с механизма на обществото чрез златна верига и бе на път да навлезе във всички задължения и състояния на живота. Чудеса в моя полза щяха да се случат, машината на обществения живот с огромни усилия щеше да бъде преобърната. Слушай внимателно, читателю, докато разказвам тази приказка за чудеса!
Един ден, когато Ейдриън и Идрис яздели през гората заедно с майка си и обичайните им другари, Идрис, дърпайки брат си настрана от останалата част от шествието, внезапно го попитала какво се е случило с приятеля му Лайнъл Върни.
— Дори от това място — отвърнал Ейдриън, посочвайки къщата на сестра ми — можеш да видиш дома му.
— Наистина! — казала Идрис. — И защо, щом е тъй близо, той не ни посещава и не е част от нашата компания?
— Често го навестявам — отвърнал Ейдриън — Но лесно можеш да отгатнеш причините, които го възпират да дойде там, където присъствието му може да подразни някой от нас.
— Предполагам — рекла Идрис, — но каквито и да са подбудите му, не бих се осмелила да ги оборвам. Кажи ми обаче по какъв начин прекарва времето си той; какво прави и за какво мисли в уединението на къщата си?
— Не, мила моя сестро — отвърнал Ейдриън, — задаваш ми повече въпроси, отколкото мога да отговоря; но ако проявяваш интерес към него, защо не го посетиш? Той ще бъде силно поласкан и така може да погасиш част от дълга ми към него и да замениш пораженията, които му е нанесла съдбата.