— Най-охотно ще те придружа до неговото жилище — казала дамата, — не защото бих искала някой от нас да се освободи от дълга си, който е не по-малко ценен от живота ти и трябва да остане неизплатим завинаги. Но да тръгваме; утре ще се уговорим да яздим заедно и продължавайки към тази част на гората, ще го навестим.
Следователно на следващата вечер, макар есенната промяна да бе довела студ и дъжд, Ейдриън и Идрис влязоха в къщата ми. Завариха ме приличащ на Курий22, гощавайки се с оскъдни плодове за вечеря; но те донесоха дарове, по-скъпи от златните подкупи на сабиняните, а и не можех да откажа безценните провизии от приятелство и радост, с които ме дариха. Със сигурност славните близнаци на Лето23 не са били приветствани така тържествено, когато са били създадени в детството на света, за да разкрасят и просветлят нашата „гола канара“24, както тази ангелска двойка бе посрещната в моето скромно и благодарно сърце. Седяхме около огнището ми като едно семейство. Разговорът ни бе по теми, несвързани с емоциите, които очевидно вълнуваха всеки един от нас; но всеки гадаеше мислите на другия и докато гласовете ни говореха по безразлични въпроси, очите ни изричаха хиляди неща, които никой език не може да произнесе.
Тръгнаха си след час. Те ме оставиха щастлив — колко неизразимо щастлив. Не бяха нужни премерените звуци на човешкия език да сричат историята на моя възторг. Идрис ме беше навестила; щях да я виждам отново и отново — въображението ми не блуждаеше далеч от съвършенството на тази мисъл. Стъпвах във въздуха; никакво съмнение, никакъв страх, никаква надежда дори не ме смущаваха; с душата си сграбчих цялата радост, доволен, нежадуващ, блажен.
В продължение на много дни Ейдриън и Идрис продължиха да ме посещават по този начин. В тези ценни разговори всемогъщият дух на любовта, под маската на възторжено приятелство, проникваше все повече и повече. Идрис го усети. Да, божество на света, разчетох почерка ти в нейните погледи и жестове; чух как мелодичният ти глас отеква от нея — ти ни приготви лек и цветист път, всички нежни мисли го украсяваха — името ти, Любов, не бе изречено, но ти, най-влиятелни гений, стоеше забулен, и времето, а не нечия човешка ръка, щеше да повдигне завесата. Отчетливи звуци на орган не оповестиха обединението на нашите сърца; тъй като неблагоприятните обстоятелства не дадоха възможност на фразите, които витаеха върху устните ни.
О, перо мое! Побързай да напишеш какво е било миналото, преди мисълта за настоящето да възпре ръката, която те води. Ако вдигна очи и видя пустата земя, и усетя, че онези мили очи са изразходвали човешкия си блясък и че онези красиви устни са притихнали, а техните „червени листа“25 избледнели, завинаги ще онемея аз!
Но ти живееш, моя Идрис, дори сега се движиш преди мен! Имаше една поляна, о, читателю! Тревист отвор в гората; сам оживите дървета бяха оставили неговия кадифен простор като храм за любов; сребърната Темза го обгръщаше от едната страна, а от другата една върба се навеждаше, потапяйки косата си като наяда26 във водите, разрешена от невидимата ръка на вятъра. Дъбовете наоколо бяха дом на ято славеи — там съм сега; Идрис, в скъпия разцвет на младостта, е до мен — не забравяйте, аз съм само на двадесет и две, а едва седемнадесет лета са изминали за моята любима. Реката, набъбнала от есенните дъждове, бе наводнила ниските земи и Ейдриън, в любимата си лодка, се е заел с опасното занимание да откъсне най-горния клон на един потопен дъб. Изтощен ли си от живота, Ейдриън, че тъй ухажваш опасността?
Той бе спечелил наградата си и превеждаше лодката си през потопа; в уплах очите ни бяха приковани в него, но потокът го отнесе от нас; той бе принуден да акостира далеч по-надолу и да направи значителна обиколка, преди да се присъедини към нас.
— Той е в безопасност! — извика Идрис, когато Ейдриън скочи на брега и размаха клонката над главата си в знак на успех. — Ще го изчакаме тук.
Бяхме сами заедно; слънцето беше залязло; песента на славеите начена; вечерната звезда блестеше отчетливо в потопа от светлина, който все още не беше избледнял на запад. Сините очи на моето ангелско момиче бяха приковани в този сладък символ на самата нея.
— Как пулсира светлината — каза Идрис, — тя е животът на тази звезда. Нейното колебливо сияние сякаш казва, че състоянието ѝ, дори като нашето на земята, е променливо и непостоянно; смятам, че тя се страхува и обича.
— Не гледай към звездата, скъпа, добра приятелко — възкликнах аз, — не разчитай любов в