След това всичко продължи радостно; срещахме се както обикновено и разговаряхме без страх за бъдещите си планове. Графинята беше толкова нежна и дори повече от обичайно обичлива към децата си, че те започнаха да се надяват на нейното окончателно съгласие. Тя беше твърде различна от тях, прекалено чужда на техните вкусове, за да могат те да се насладят на нейната компания или на изгледите за нейната продължителност, но им доставяше удоволствие да я виждат помирителна и мила. Веднъж дори Ейдриън се осмели да предложи да ѝ гостувам. Тя отказа с усмивка, напомняйки му, че засега сестра му е обещала да бъде търпелива.
Един ден, след като бе изминал близо месец, Ейдриън получи писмо от свой приятел в Лондон, в което той го молеше за незабавното му присъствие за подпомагането на някаква важна цел. Невинният Ейдриън не се съмняваше в никаква измама. Яздих с него чак до Стейнс: той беше в приповдигнато настроение; и след като не можех да се срещам с Идрис по време на отсъствието му, той обеща да се завърне бързо. Неговата веселост, която беше необикновена, имаше странно въздействие, пробуждайки у мен противоположни чувства; предчувствие за зло надвисна над мен; забавих се на връщане; броях часовете, които трябваше да минат, преди да видя Идрис отново. Защо трябва да бъде така? Какво ли зло може да се случи междувременно? Дали майка ѝ не би се възползвала от отсъствието на Ейдриън, за да я подтикне отвъд търпението ѝ, за да я хване в клопка? Реших, каквото и да ни сполети, да я видя и да разговарям с нея на следващия ден. Тази непоколебимост ме успокои. Утре, най-прекрасна и най-добра, надежда и радост на живота ми, утре ще те видя — какъв глупак съм да мечтая, отлагайки момента!
Отидох да си почина. След полунощ бях събуден от ожесточено тропане на вратата ми. Беше дълбока зима; бе валял сняг и все още валеше; вятърът свистеше в безлистните дървета, ограбвайки ги от белите снежинки още при падането им; неговият печален стон и продължаващото тропане се смесиха налудничаво със сънищата ми — най-накрая се събудих и обличайки се припряно, побързах, за да открия причината за този смут и да отворя вратата си за неочаквания посетител. Бледа като снега, който се изсипваше около нея, със стиснати ръце, Идрис стоеше пред мен.
— Спаси ме! — възкликна тя и щеше да се свлече на земята, ако не я бях подпрял. След миг обаче се съживи и с енергия, почти с ярост, ме помоли да оседлая коне, за да я отведа далеч, далеч в Лондон, при брат ѝ — поне да я спася. Аз обаче нямах коне и тя закърши ръце.
— Какво мога да сторя? — извика. — Изгубена съм… и двамата сме завинаги изгубени! Но ела — ела с мен, Лайнъл; не бива да оставам тук — може да вземем файтон от най-близката пощенска станция; може би все още имаме време! Ела, ах, ела с мен, за да ме спасиш и закриляш!
Когато чух нейните сърцераздирателни молби, докато Идрис, с развлечена рокля, разрошена коса и ужасени погледи кършеше ръце, ме връхлетя мисълта: дали и тя е луда?
— Мила моя — придърпах я към сърцето си, — по-добре си почини, отколкото да се скиташ по-далеч. Отдъхни си, любима, ще запаля огън — ти си премръзнала.
— Почивка! — извика тя. — Отдих! Ти бълнуваш, Лайнъл! Ако се забавиш, ние сме погубени; ела, умолявам те, освен ако не ме отхвърляш завинаги.
Това, че Идрис, родената принцеса, кърмачето на богатство и разкош, бе дошла през бурната зимна нощ от своята кралска обител и заставайки пред моята скромна врата, ме призоваваше да препусна с нея през мрака и бурята, със сигурност беше сън — но нейните жални стонове и гледката на нейната прелест отново ме увериха, че това не е само видение. Оглеждайки се плахо наоколо, сякаш се страхуваше да не бъде подслушвана, тя прошепна:
— Открих… утре… тоест днес… утрешният ден вече е дошъл… преди зазоряване чужденци, австрийци, наемници на майка ми, ще ме откарат в Германия, в затвор, в брак — каквото и да е, но не си ти и брат ми — отведи ме или скоро те ще бъдат тук!