Бях уплашен от нейната ярост и предположих, че има някаква грешка в несвързания ѝ разказ; но вече не се колебаех да ѝ се подчиня. Беше дошла сама от замъка, беше прекосила три дълги мили в полунощ, в силния сняг; трябваше да стигнем до Енгълфийлд Грийн, да извървим още миля и половина, преди да можем да се сдобием с файтон. Тя ми каза, че бе удържала силата и смелостта си до пристигането си в къщата ми, а след това и двете я бяха напуснали. Сега Идрис едва вървеше. Въпреки че я подкрепях, тя все изоставаше: и след половин миля, след много спирания, зъзнещи пристъпи и полуприпадъци, тя се изплъзна от моята поддържаща ръка върху снега и с порой от сълзи заяви, че трябва да бъде понесена, понеже не може да продължи. Вдигнах я на ръце; лекото ѝ тяло се отпусна на гърдите ми. Не усетих никаква тежест освен вътрешния товар на противоречиви и спорни емоции. Изпълни ме наслада до преливане. Нейните студени крайници отново ме докоснаха като торпедо; и аз потръпнах в съчувствие към болката и уплаха ѝ. Главата ѝ бе положена на рамото ми, дъхът ѝ развяваше косата ми, сърцето ѝ биеше близо до моето, моят възторг ме разтреперваше, заслепяваше ме, унищожаваше ме — докато един потиснат стон, избухващ от устните ѝ, тракането на зъбите, което тя напразно се опитваше да покори, и всички признаци на страдание, които тя проявяваше, не ми припомниха необходимостта от бързина и помощ. Накрая ѝ казах:
— Ето там е Енгълфийлд Грийн; там е и странноприемницата. Но ако те видят при тези странни обстоятелства, скъпа Идрис, дори по това време враговете ти може да узнаят за бягството ти твърде скоро: не е ли по-добре, ако наема файтона сам? Междувременно ще те оставя на сигурно място и веднага ще се върна при теб.
Тя отвърна, че съм прав и че мога да постъпя с нея както пожелая. Забелязах, че вратата на една малка постройка бе открехната. Бутайки, отворих вратата; с малко разпръснато наоколо сено ѝ направих кушетка и поставяйки изтощеното ѝ тяло върху нея, я покрих с наметалото си. Страхувах се да я оставя, изглеждаше толкова изнурена и отпаднала — но след миг тя се оживи отново и наред с това започна пак да се бои; и отново ме помоли да не се бавя. Да повикам хората от странноприемницата и да се сдобия с превоз и коне, макар че аз самият ги впрегнах, ми отне много минути; минути, всяка една от които бе натоварена с тежестта на години. Наредих файтона да бъде придвижен леко напред, изчаках, докато хората от странноприемницата се оттеглиха, и след това накарах пощальончето да спре файтона до мястото, където Идрис, нетърпелива и вече донякъде възстановила се, стоеше и ме чакаше. Качих я във файтона; уверих я, че с нашите четири коня ще пристигнем в Лондон преди пет — часът, когато тя ще бъде потърсена и липсата ѝ открита. Умолявах я да се успокои; благ поток от сълзи я облекчи и тя постепенно разказа своята история, изпълнена със страх и премеждия.
Същата нощ, след заминаването на Ейдриън, майка ѝ горещо я бе увещавала по въпроса за връзката ѝ с мен. Всяка причина, всяка заплаха, всяка гневна подигравка били изтъкнати напразно. Графинята явно смятала, че е загубила Реймънд заради мен; аз бях злото въздействие върху нейния живот, дори бях обвинен в усилването и укрепването на безумното и подло отстъпничество на Ейдриън от всякакви идеи за развитие и величие; а сега този нещастен планинар щеше да открадне дъщеря ѝ. Идрис ми разказа, че гневната дама не благоволила да прибегне към нежност и убедителност; ако беше, задачата на Идрис да се съпротивлява щяла да бъде изключително болезнена. Но така, както се случило, добрият нрав на нежното момиче бил предизвикан да защити и да се застъпи за моята презирана кауза. Майка ѝ приключила разговора с пренебрежителен поглед и прикрит триумф, които за миг събудили подозренията на Идрис. Когато се разделили за нощта, графинята казала:
— Утре се надявам, че тонът ти ще бъде променен: успокой се, развълнувах те; отиди да си починеш и ще ти изпратя лекарството, което винаги взимам, когато съм прекалено неспокойна — то ще ти осигури спокойна нощ.