Такива бяха необикновените и невероятни събития, които най-накрая доведоха до съюза ми със сестрата на моя най-добър приятел, с моята обожавана Идрис. С непринуденост и смелост тя отмести настрана предразсъдъците и съпротивата, които бяха пречки към моето щастие, и не изпита скрупули да се омъжи за този, на когото бе дала сърцето си. Да бъда достоен за нея, да се издигна до нейната височина чрез усилията на таланти и добродетели, да се отплатя за любовта ѝ чрез всеотдайна, неуморна нежност бяха единствените благодарности, които можех да предложа в отговор на несравнимия ѝ дар.
А сега, пропускайки кратък период от време, нека читателят бъде запознат с нашия щастлив кръг. Ейдриън, Идрис и аз се установихме в замъка Уиндзор, — лорд Реймънд и сестра ми обитаваха къща, която той бе построил на границите на Големия парк, близо до къщата на Пердита, както все още наричахме дома с ниския покрив, където ние двамата, бедни дори на надежда, бяхме получили обещанията за нашето щастие. Имахме отделни занимания и общи забавления. Понякога прекарвахме цели дни под листата на горските дървета с книгите и музиката си. Това се случваше през онези редки дни в нашата страна, когато слънцето се изкачва на ефирния си трон насред незамъглено величие, а безветрената атмосфера е като вана с кристална и успокояваща вода, обгръщаща сетивата в спокойствие. Когато облаците забулваха небето и вятърът ги разпръскваше насам-натам, разкъсвайки тъканта им и разпращайки отломките им из въздушните равнини — тогава ние излизахме и търсехме нови красиви и спокойни места. Когато честите дъждове ни затваряха вътре, вечерни развлечения следваха утрините учения, съпроводени от музика и песен. Идрис имаше вроден музикален талант; и гласът ѝ, който бе внимателно развит, беше звучен и сладък. С Реймънд взимахме участие в изпълненията, а Ейдриън и Пердита бяха отдадени слушатели. Тогава бяхме безгрижни като летни насекоми, игриви като деца; винаги се срещахме с усмивки и разчитахме удовлетворение и радост в лицата си. Нашите основни празници се провеждаха в къщата на Пердита и никога не се отегчавахме да говорим за миналото или да мечтаем за бъдещето. Ревността и безпокойството бяха непознати за нас; нито пък страх или желание за промяна някога са нарушавали спокойствието ни. Други казваха „Може би сме щастливи“, ние казвахме — „Щастливи сме“.
Когато се разделяхме за кратко, обикновено беше, защото Идрис и Пердита се разхождаха някъде заедно, а ние оставахме да обсъдим делата на нациите и философията за живота. Самата разлика в нашите характери придаваше жар на тези разговори. Ейдриън имаше превъзходство в знанията и красноречието; но Реймънд притежаваше пъргава проницателност и практически познания за живота, които обикновено се проявяваха в опозиция на Ейдриън и по този начин поддържаха кълбото на дискусията. Друг път пътувахме в продължение на много дни и прекосявахме страната, за да посетим всяко място, прочуто с красота или историческа значимост. Понякога отивахме до Лондон и се включвахме в забавленията на оживената тълпа; друг път в нашето уединение нахлуваха посетители от външния свят. Тези промени само ни правеха по-чувствителни към удоволствието от интимните разговори на собствения ни кръг, спокойствието на нашата божествена гора и нашите щастливи вечери в залите на любимия ни замък.