Характерът на Идрис беше особено откровен, мек и любящ. Нравът ѝ беше неизменно благ; и макар да бе непоколебима и решителна по всеки въпрос, който докосваше сърцето ѝ, тя отстъпваше на онези, които обичаше. Природата на Пердита бе по-малко съвършена, но нежността и щастието подобряваха нейния нрав и смекчаваха естествената ѝ сдържаност. Нейният ум беше бистър и дълбок, въображението ѝ — ярко; тя беше искрена, щедра и разумна. Ейдриън, моят несравним брат по душа, чувствителният и превъзходен Ейдриън, макар обичащ и обичан от всички, изглеждаше обречен да не открие другата половина от себе си, която щеше да допълни щастието му. Той често ни напускаше и се скиташе сам в гората или плаваше с малката си лодка, а книгите бяха единствените му спътници. Често беше най-веселият в нашата компания, но в същото време беше единственият, навестяван от пристъпи на обезверение; стройната му фигура изглеждаше претоварена от тежестта на живота и душата му сякаш по-скоро обитаваше тялото му, отколкото двете да са обединени в едно цяло. Едва ли бях по-отдаден на моята Идрис, отколкото брат ѝ, и тя го обичаше като свой учител, приятел, благодетел, който ѝ бе осигурил осъществяването на най-скъпите ѝ желания. Реймънд, амбициозният, неспокоен Реймънд, си отдъхваше по средата на дългия житейски път и с удоволствие се бе отказал от всички свои планове за суверенитет и слава, за да стане един от нас, цветя на полето. Неговото кралство беше сърцето на Пердита, неговите поданици — мислите ѝ; от нея той беше обичан, уважаван като виеше същество, слушан, обгрижван. Никое задължение, никоя преданост, никоя грижа не ѝ бяха тягостни, щом се отнасяха до него. Тя седеше настрана от нас и го гледаше; плачеше от радост при мисълта, че той е неин. Пердита му издигна храм в сърцевината на своето същество и всяка нейна способност беше свещеник, дал обет да му служи. Понякога тя можеше да бъде своенравна и капризна; но нейното покаяние беше горчиво, а отплатата ѝ пълна, и дори този променлив нрав допадаше на онзи, който не беше създаден от природата, за да плава бездейно по течението на живота.
През първата година от брака им Пердита дари Реймънд с прекрасно момиче. Любопитно беше да се проследи в този миниатюрен модел чертите на баща му. Същите полунадменни устни и победоносна усмивка, същите интелигентни очи, същото чело и кестенява коса; самите ѝ ръце и тънки пръсти наподобяваха неговите. Колко скъпа бе тя на Пердита! С течение на времето аз също станах баща и малките ни галеници, наша радост и възторг, породиха хиляда нови и възхитителни чувства.
Така изминаха години, непроменливи години. Всеки месец довеждаше своя наследник, всяка година — по една, подобна на отминалата; животът ни наистина беше въплъщение на онази красива мисъл на Плутарх, че „душите ни имат естествена склонност към любовта, раждайки се, за да обичат толкова, колкото и да чувстват, да разсъждават, да разбират и помнят“. Говорихме за промяна и дейни начинания, но пак оставахме в Уиндзор, неспособни да нарушим очарованието, което ни привързваше към уединения ни живот.
А и сега, когато децата ни създаваха работа, намирахме оправдания за безделието си с идеята, че ги възпитаваме за едно по-великолепно поприще. Най-накрая нашето спокойствие бе нарушено и ходът на събитията, който в продължение на пет години бе протекъл в притихнало спокойствие, беше смутен от нарушители и препятствия, които ни събудиха от приятния ни сън.
Трябваше да бъде избран нов лорд-протектор на Англия и по молба на Реймънд се отправихме към Лондон, за да станем свидетели и дори да участваме в изборите. Ако Реймънд се бе оженил за Идрис, този пост щеше да бъде неговият мост към по-висш сан и желанието му за власт и слава щеше да бъде увенчано докрай. Той бе заменил скиптър за лютня, кралство за Пердита.
Дали размишляваше върху това, докато пътувахме към града? Наблюдавах го, но не можех да преценя. Той беше особено весел, играейки с детето си и обръщайки се, за да се пошегува с всяка изречена дума. Навярно правеше това, понеже бе видял облака над Пердита. Тя се опита да се развесели, но очите ѝ от време на време се пълнеха със сълзи и гледаше замислено Реймънд и момичето си, сякаш се боеше, че ще ги сполети някакво зло. И така се чувстваше. Предчувствие за нещастие бе надвиснало над нея. Тя се наведе през прозореца, гледайки към гората и кулите на замъка, и когато разни предмети ги скриха от полезрението ѝ, страстно възкликна:
— Пейзажи на щастие! Пейзажи, свещени за преданата любов, кога ли ще ви видя отново! И когато ви видя, ще бъда ли все още любимата и радостна Пердита, или ще бъда с разбито сърце и изгубена, скитаща се сред вашите горички, призрак на това, което съм!