Последният човек полностью

Събрахме се отново с наближаването на вечерта и Пердита настоя да прибегнем към музика. Каза, че иска да ни покаже последното ѝ постижение, понеже, откакто бе в Лондон, тя се бе съсредоточила върху музиката и пееше, без особена сила, но с голяма доза сладост. Не ни позволи да избираме друго освен безгрижни мелодии; и всички опери на Моцарт бяха призовани на помощ, за да изберем най-вълнуващите негови арии. Сред останалите превъзходни качества на музиката на Моцарт, тя, повече от всяка друга, притежава усещането, че произлиза от сърцето; навлизаш в изразените от него страсти и се пренасяш с мъка, радост, гняв или смущение там, където той, господарят на нашата душа, избере де те всели. В продължение на известно време духът на веселието беше жив, но накрая Пердита се оттегли от пианото, тъй като Реймънд се бе присъединил към триото Taci ingiusto core33 от Дон Жуан, чиято подла молба бе смекчена от Реймънд до нежност и развълнува сърцето на Пердита със спомени за промененото минало; това беше същият глас, същият тон, същите звуци и думи, които тя често бе приемала преди като любовна почит към нея — ала вече не беше така; и тази хармония от звуци в несъответствие с техния израз я прободе с разкаяние и отчаяние. Скоро след това Идрис, която свиреше на арфата, подхвана онази пламенна и печална ария от Фигаро, „Porgi, amor, qualche ristoro“34, в която изоставената графиня оплаква промяната на невярната Алмавива. Духът на нежна скръб е съживен от тези тонове; и сладкият глас на Идрис, подкрепян от печалните акорди на нейния инструмент, допринасяше към смисъла на думите. По време на прочувствения призив, с който арията приключва, едно сподавено ридание привлече вниманието ни към Пердита, прекъсването на музиката я съвзе, тя хукна вън от залата, а аз я последвах. Отначало тя сякаш искаше да ме избегне; сетне, поддавайки се на моя искрен разпит, се хвърли на врата ми и зарида на глас:

— Още веднъж — извика тя, — още веднъж на приятелските ти гърди, любими братко, може ли изгубената Пердита да излее скръбта си? Бях си наложила обет за мълчание и от месеци го пазя. Неправилно постъпвам, задето плача сега, и още по-грешно е да давам израз на скръбта си. Няма да говоря! Достатъчно е да знаеш, че съм нещастна, достатъчно е да знаеш, че цветният воал на живота е разкъсан, че седя завинаги забулена в мрак и отчаяние, че скръбта е моя сестра, вечното ридание мой приятел!

Опитах се да я утеша; не я разпитвах. Но я помилвах, уверих я в моята най-дълбока привързаност и силния ми интерес към промените в съдбата ѝ.

— Мили думи — извика тя, — изрази на любов достигат ухото ми като запомнените звуци на забравена музика, която ми е била ценна. Те са напразни, знам; тъй безполезни в опита си да ме утешат или успокоят. Скъпи Лайнъл, не можеш да си представиш какво съм изстрадала през тези дълги месеци. Чела съм за скърбящи хора в древни времена, които са се обличали във вретища, разпръсквали са прах върху главите си, яли са хляба си примесен с пепел и са обитавали мрачните планински върхове, укорявайки на глас небето и земята заради своите беди. Та това е самият разкош на скръбта! По този начин човек може да продължава от ден за ден, измисляйки нови разточителства, наслаждавайки се на дреболиите на неволята, венчани с всички принадлежности на отчаянието. Уви! Аз завинаги трябва да прикривам мъката, която ме поглъща. Трябва да изтъка воал от ослепителни лъжи, за да забуля скръбта си от вулгарни очи, да изгладя челото си и да оцветя устните си в измамни усмивки — дори в уединение не смея да си помисля колко изгубена съм аз, да не би да полудея и побеснея.

Сълзите и вълнението на моята бедна сестра я направиха неспособна да се върне в обстановката, която бяхме оставили — затова я убедих да ми позволи да я поведа през парка и по пътя я подтикнах да ми повери историята за нейното нещастие, като си представях, че разговорът за това ще олекоти бремето ѝ, и бях сигурен, че ако има лек, той трябва да бъде открит и даден на Пердита.