Прочети това писмо с търпение, умолявам те. То няма да съдържа никакви упреци. Те са наистина празни думи: за какво да те укорявам?
Позволи ми до известна степен да обясня чувствата си, иначе и двамата ще вървим слепешком в тъмното, припознавайки се един друг, блуждаейки от пътя, който може да отведе поне един от нас до по-приемлив начин на живот от този, воден от двама ни през последните няколко седмици.
Обичах те — обичам те — нито гняв, нито гордост диктуват тези редове, а чувство отвъд, по-дълбоко и по-непроменимо и от двете. Обичта ми е наранена; невъзможно е да я излекуваш: затова прекрати напразното ти начинание, ако наистина е насочено натам. Прошка! Връщане! Празни думи са това! Прощавам болката, която понасям, но не можем да извървим отново вече утъпканата пътека.
Обикновената привързаност навярно би се задоволила с обикновени отношения. Вярвах, че прочиташ сърцето ми и познаваш неговата преданост, неотменната му вярност към теб. Никога не съм обичала друг освен теб. Ти се появи като въплътения образ на най-наивните ми мечти. Възхвалата на хората, властта и високите стремежи съпровождаха кариерата ти. Любовта към теб покри моя свят с омагьосваща светлина; това вече не бе земята, по която аз стъпвах — общата земна майка, отдаваща само досадни и изтъркани повторения на стари и износени цели и обстоятелства. Живеех в храм, прославен от най-силно чувство за преданост и възторг; вървях, посветено същество, съзерцавайки само твоята сила, твоето превъзходство.
„Цветът е изчезнал от живота ми“36 — не съществува сутрин за тази обгръщаща всичко нощ; не съществува изгрев за залеза на любовта. В онези дни останалият свят не значеше нищо за мен: всички останали мъже — никога не съм помисляла и не съм чувствала какви са те, нито възприемах теб като един от тях. Ти беше отделен от тях; издигнат в сърцето ми; единственият притежател на моята любов; единственият обект на моите надежди; най-добрата половина от мен.
Ах, Реймънд, не бяхме ли щастливи? Някога греело ли е слънцето върху друг, който може да се наслади на светлината му с по-чисто и по-силно блаженство? Не беше — не е обикновена изневярата, заради която аз се терзая. Тя е разединението на едно цяло, което можеше да няма части; тя е небрежността, с която ти си отърсил избраната мантия, с която за мен ти бе покрит, и си се превърнал в един от всички. Не мечтай, че ще поправиш това. Не е ли любовта божествена, защото е безсмъртна? Не изглеждах ли свещена, дори пред себе си, понеже храмът на тази любов бе сърцето ми? Гледала съм те, докато спиш, разтапяла съм се до сълзи, когато съзнанието ми е било изпълнено от мисълта, че всичко, което притежавам, лежи, прегърнато от тези боготворени, но смъртни очертания пред мен. И все пак, дори тогава, съм удържала мрачните страхове с една мисъл: няма да се страхувам от смъртта, тъй като чувствата, които ни свързват, ще са безсмъртни.
И сега не се страхувам от смъртта. Бих била доволна да затворя очи и никога вече да не ги отворя. И все пак се боя, както се страхувам от всичко, защото във всяко състояние, което ме свързва с веригата на паметта към това, щастието няма да се върне — дори в рая ще усещам, че любовта ти е била по-малко трайна от смъртните удари на крехкото ми сърце, всеки пулс от чийто камбанен звън се чува силно.
Не-не — клета аз; за изчезналата любов няма възкресение!
И все пак те обичам. И все пак, и завинаги, бих дала всичко, което притежавам, за твоето благосъстояние. Заради един клюкарстващ свят, в името на моето — на нашето дете, ще остана до теб, Реймънд, ще споделям съдбата ти, ще бъда твой съветник. Тъй ли да бъде? Вече не сме влюбени; нито мога да се нарека приятел на някого, тъй като, толкова изгубена, колкото съм, аз нямам мисъл, която да отделя на друг освен на моето окаяно, погълнато от себе си същество. Но ще се радвам да те виждам всеки ден! Да слушам обществения глас, който те възхваля; да поддържам бащината ти любов към нашето момиче; да чувам гласа ти; да знам, че съм близо до теб, макар и вече да не си мой.
Ако искаш да счупиш веригите, които ни свързват, кажи думата и това ще се случи — пред очите на света аз ще поема цялата вина за грубостта или неприязънта върху себе си.
И все пак, както казах, най-доволна ще съм, поне засега, да живея под един покрив с теб. Когато треската на младостта ми премине; когато кротката старост укроти лешояда, който ме поглъща, може да се зароди приятелство, макар и любовта и надеждата да са мъртви. Може ли това да се случи? Може ли душата ми, неразривно свързана с това нетрайно тяло, да стане летаргична и студена, когато този чувствителен механизъм загуби своята младежка еластичност? Тогава с очи, загубили блясъка си, със сиви коси и набръчкано чело, макар и сега думите да звучат празни и безсмислени, тогава, накланяйки се над пределите на гроба, може да съм твоя любяща и истинска приятелка,