Бяха изминали няколко седмици от празника за годишнината и тя не бе успяла да успокои ума си или да укроти мислите си в някакъв постоянен ход. Понякога се упрекваше, задето приема твърде горчиво и присърце това, което мнозина биха сметнали за въображаемо зло; но това не беше въпрос за разума; и както бе в неведение относно мотивите и истинското поведение на Реймънд, в нейните очи обстоятелствата бяха придобили дори по-страшен вид, отколкото действителността оправдаваше. Той рядко бил в двореца; даже никога, освен когато не бил убеден, че обществените му задължения ще му попречат да остане насаме с Пердита. Те рядко се обръщали един към друг, отбягвайки обяснения, боейки се от всякакъв разговор, който другият би подел. Внезапно обаче поведението на Реймънд се променило; той, изглежда, желаел да намери път за връщане към сърдечността и близостта със сестра ми. Приливът на любов към нея явно бил дошъл отново; той никога не би могъл да забрави как навремето е бил отдаден на нея, превръщайки я в олтара и съкровищницата, в които да поставя всяка своя мисъл и чувство. Ала срамът сякаш го възпирал; въпреки това той очевидно желаел да възроди доверието и обичта. От момента, в който Пердита се възстановила достатъчно, за да състави какъвто и да е план за действие, тя бе измислила един, който сега се готвеше да последва. Приемала с нежност тези признаци на завърнала се любов, не избягвала компанията му; но бе решила да постави преграда на пътя на интимните разговори или болезнените дискусии, която гордостта и срамът на Реймънд не могли да превъзмогнат. Най-сетне той започнал да проявява гневно нетърпение и Пердита осъзнала, че подходът, който бе възприела, не може да продължава; тя била длъжна да му даде обяснение. Не можела да събере смелост да говори, следователно му писала: